Христос не винаги е правел чудеса, дори когато това бе поискано. И всички чудни дела, извършени от Спасителя винаги и безусловно, се обединяваха около една мисъл: Чудесата на Христос, това са чудеса, въз основа на любовта и състраданието към човека.
Тези, които вярват, че вярата в чудеса е признак на наивност имат невярна представа за християнството, както и естеството на чудесата.
Хората са убедени, че чудеса не се случват и зачестява разбирането, че нарушението на определения порядък на нещата е естествено.
Християнинът вярва, че естествения ход на нещата може да бъде нарушен. Би било странно да се съмнява, че Всемогъщият Бог е в състояние да направи това.
В последните години много хора пред очите ми сериозно промениха живота си. Те повярваха в Исус Христос и тяхната промяна се прояви в действията им, привичките им, дори смениха приоритетите си.
Например, един мой познат, когото познавах от дълго време като женкар и светски лъв, стана любящ съпруг и баща.
Шефът на една фирма, който в името на умножаване на печалбата си изцеждаше и последните сили у подчинените си, спря да изпада в истерия, а на хора прибави още половин заплата към това, което получаваха до сега.
Почти завършеният алкохолик и наркоман се изкубна от зависимостта си и стана доброволец в служба на милосърдието.
Мисля, че всеки християнин, оглеждайки се наоколо и поглеждайки към себе си, може да назове десетки такива примери.
Преобразяването на човешкото сърце, това не е ли чудо?

Това беше върха на безобразието. Ана срещна днес съседката си, възрастна жена, вечно надничаща в живота на другите.
– Кога ще се омъжиш? – каза възрастната жена, след като се бяха поздравили.
Ана я погледна изненадано. Жената се досещаше, че въпросът е глупав и неприятен. А девойката се чудеше как да се измъкне. Тя тръгна бързо напред, почти побягна, като за извинение измърмори:
– Извинете, но много бързам.
Жената я проследи като някой „садист“, който се наслаждава на безпомощната си жертва. Изглежда тази жена изпитваше удоволствие да гледа, как болезнено реагират отсреща. Тя улаваше и най-малките признаци на смущение и несигурност.
Тази игра продължаваше дни наред. Ана не за първи път се препъва в този въпрос.
Когато тя сподели с приятелката Катя си за неприятния инцидент, Катя я посъветва:
– Единствения начин да спреш това безобразие е, да се обърнеш и да ѝ кажеш: „Тебе какво ти влиза в работата“? Ако бях на твое място щях да ѝ се разкрещя.
Ана се засмя вече поуспокоена:
– В Саудитска Арабия за кражба, отрязват ръката на крадеца. Представяш ли си, ако налагаха подобно тежко наказание за човек, който се бърка в работите на другите, т.е. краде им спокойствието.
– Спрямо такива, – ядоса се не на шега Катя, – като не искат да се откажат по лесния начин от начинанието си, трябва да им се предложи нещо по-жестоко.
Ана беше по-миролюбива, тя не харесваше жестокостта и насилието.
– Хората трябва да общуват добронамерено, без желания да обидят или унижат някого, без да се натрапват със своето нетактично любопитство.
– Тази жена не разбира ли, – каза вече малко по-спокойно Катя, – че нетактичните въпроси могат да обидят човек, да засегнат някаква вътрешна скрита болка у него и да предизвикат депресия, особено ако човек е много нараним.
Ана огорчено добави:
– Такива гафове често се случват. Примери, колкото искаш можеш да срещнеш в ежедневието. Веднъж бях свидетел как една жена постави на място една доста нетактична бабичка. А възрасната жена, неразбирайки какво е направила настървено каза: „Какво толкова казах? Защо се обиждаш? Аз исках за добро….“
– Оправдание за това няма, – скочи Катя. – Хората трябва да престанат да питат само това, което тях ги вълнува. Всеки трябва да се съобразява с околните.
– Заобиколен ли си от нетактични хора, – каза тъжно Ана, – това може да те доведе до отчаяние.

Преди 25 години на мястото на Дубай е било пустиня
Днес този град се е изменил до неузнаваемост. Превърнал се е в един от най-гъсто населените и икономически развитите места на Обединените арабски емирства.
Фантастичната трансформация на този мегаполис, не е единственият пример, как един град може да се измени до неузнаваемост за няколко десетилетия.
Такива градове са и Шанхай, Ню Йорк, Бостън, Париж, Токио, Джакарта…..
За съжаления в историята е известно, че някога в процъвтяващите градове настъпава упадък и по някаква причина те изчезват от лицето на Земята.
В това нагледно можем да се убедим при прегледа на градовете, по улиците, на които вечв не се ходи, но все още можем да се запознаем с тях.

Кое можем да наречем сценарий на живот ни?
За сценарий на живота можем да считаме това, което човек „още в детството си планира да извърши в бъдеще“.
Тъй като малкото дете не е в състояние да подреди приоритетите си, то неговите планове се раждат под влияние на родителите му. А те често оформят детето си по свой образ и подобие. Момичетата наблюдават майките си, попиват привичките им, стилът и начина на общуването им, и буквално ги копират.
За момчетата, такъв пример на подражание е бащата. Е разбира се и родителските гени, които също влияят на пътя на индивида.
Това означава ли, че от нас в живота практически нищо не зависи и ние всички сме заложници на някакъв натрапен сценарий?
Нашият живот може да се раздели на няколко психологични етапа.
До пет години ние изпитваме доверие към това което ни обкръжава, живеем интуитивно. До десет години сме влюбени във възрастните. Струва ни се, че те са всемогъщи и знаят абсолютно всичко. Те за нас са съвършенни, образец на мярка за добро и лошо, безпорен авторитет и идеал. Тук се случват понякога и трагични ситуации, когато родителите налагат своите правила на детето, които са му чужди относно разбирането му на света. На 12 години вече сме разочаровани от възрастните, до 14 години преживяваме самотата и имаме чувството, че никой не ни разбира, а след това критикуваме принципите и насоките на нашето наследство и започваме да ги проверяваме.
Често се случва да спрем на етапа създаване на семейство и спираме да се развиваме като личности, тогава копираме и наследяваме родителския сценарий.
Как можем да изменим сценария?
По-добре късно, отколкото никога. Само желанието да изпълним несбъднатите си мечти, ни карат да осъществим своите планове. Именно своите, а не тези, които са предписани за нас по наследство.

В главите на нашите деца се въртят само компютри, програми, интернет игри, ……. и какво ли не от този род. Имам чувството, че всяко от тях се ражда с желание бързо да седне пред монитора и да затрака по клавиатурата.
А, не, …., май нещо обърках. Новите технологии предлагат вече само с движение на пръста да отваряш програми, менюта, ….
Какво да се прави, живеем във век, където технологиите проникват в семействата и заробват мислите ни и тези на децата ни.
Ето ви един пример от ежедневието.
Син пита майка си:
– Мамо, вярно ли е, че програмата, когато деинсталираме, стигнем до небето и там се инсталира на много голяма машина, която никога не забъгва ..?