Наближаваха празниците. Мери и Дани бяха семейство с поотраснали деца.

Родителите и на Дани живееха доста далеч, за това рядко ги посещаваха, а тези на Мери отдавна бяха напуснали този свят.

Двамата започнаха да кроят планове за предстоящите празници.

Изведнъж Дани се усмихна и предложи:

– Хайде да посетим родителите ми.

– Но без предупреждение, че ще отидем, – съгласи се бързо Мери. – Нека това бъде изненада за тях.

На децата не бе нужна покана и те започнаха веднага да помагат на мама и татко, да приготвят подаръците и багажа за дългото пътуване.

Когато цялото семейство нахлу в двора с песни и викове, на вратата ги посрещнаха двама старци прегърбени и побелели. На лицата им се четеше изненада и радост.

– Ето това се казва сюрприз, – каза дядото.

– Добре сте ни дошли, – зарадвана възкликна бабата.

Последваха прегръдки и целувки.

Дани и Мери бяха напълно удовлетворени от желанието си да ги изненадат.

И във всичкото това, нямаше място за въпроса:

– Защо дойдохте?

Когато Исус Христос дойде на земята преди повече от 2000 години, хората имаха много въпроси за това, въпреки че Неговото идване беше обявено няколко века по-рано.

И днес има люде, които се съмняват в идването на Христос на земята, но хората които са повярвали в Бога, знаят причината за това идване.

И все пак защо Исус дойде на земята:

– Той следваше плана на Бога.

– Изпълни пророчествата писани за Него.

– Показа Божията любов.

– Унищожи делата на дявола.

– Дойде, за да стане Спасител на света.

– Изпълни закона.

– Потърси изгубените.

– Призова хората, да се спасят от греха.

– Даде пример.

– Принесе слава на Бог.

– Завърши работата, поверена му от Бог Отец.

Празник е. И навред ще чуеш познатият възглас:

– Христос возкресе!

И отговорът не се забавя, а звучи мощно и тържествено:

– Воистина воскресе!

Димитър бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Тогава защо живеем така, сякаш костите му са още в гроба? Страхуваме се и треперим за бъдещето си. Сякаш се съмняваме в Божите обещания.

Веднъж Румен, негов стар приятел, го бе попитал:

– Защо камъкът бе отместен от гроба на Исус? За да може Христос да излезе от там?

Тогава Димитър бе повдигнал само рамене. Не бе се замисля за това.

– Камъкът бе отместен, за да могат жените да надникнат. За това всеки ден се връщай към този празен гроб отново и отново. И започни да осъзнаваш, че Исус ще отвали всеки камък от живота ти, защото Той възкръсна и е жив.

– Да, гробът е празен, – бе се съгласил Димитър. – Там няма нищо.

– Но в крайна сметка откриваш в него всичко, което търсиш, – бе се засмял Румен.

Димитър го бе изгледал малко изненадано.

– Ако търсиш мир поради виновна съвест, – бе продължил приятелят му, – не се опитвай да го получиш със собствени усилия. Христос ни дава мир, който светът не може да ни даде. Ако търсиш удовлетворение в живота, разбери, в Исус имаш всичко и повече дори.

– Да, – потръпна Димитър от спомена, – отговорът на всеки проблем е в празният гроб на Исус.

В малкия град имаше празник. Свещеникът на местната църква отец Николай бе служил на това място 45 години. И сега бе организирана прощална вечер поради пенсионирането му.

На събирането бе поканен и кметът, почитан и уважаван човек.  Той трябваше да изнесе кратка, тържествена реч, но закъсняваше.

Тогава организаторът на празника покани отец Николай:

– Споделили вашите първи впечатления, когато дойдохте в нашия град!

– Когато при мен дойде първият човек от тук да се изповяда, – започна свещеникът, – настръхнах. От това, което чух реших, че архиепископът ме е изпратил на ужасно място.

– Толкова ли зле бе всичко? – обади се някой от присъстващите.

– Този човек ми сподели: „Взех от родителите телевизора им и тайно го продадох. От касата на фирмата откраднах много пари, а след това набедих друг човек и той влезе вместо мен в затвора. Освен това се забърках и в продажба на наркотици, ….“

– Боже, – извика една дебела дама с широкопола шапка, – какъв човек само.

– Но с времето се срещнах с останалите енориаши и видях, че не всички са такива, – продължи спокойно своето изказване свещеникът. – Констатирах, че хората са добри и много отговорни …..

Внезапно се появи кметът. Той смутено започна да се извинява за закъснението:

– Нали разбирате, належаща работа …. и то в последния момент.

– Е, нали все пак успяхте да дойдете, – спокойно го посрещна организаторът на тържеството. – Сега можете  да кажете и вие своето слово.

Малко припряно и забързано кметът започна:

– Никога няма да забравя деня, когато нашият свещеник се появи за първи път тук в нашия град. Имах щастието да бъда първият, който призна пред него …

В залата всички навели глави смутено слушаха изказването на своя кмет и мълчаха.

Въпреки прогнозите на синоптиците за топло време, заваля дългоочакваният сняг. Наоколо се стелеше безмълвна снежна белота.

Ана бе само на пет години. Тя беше потънала в топлото си кожухче, а плетената и шапка почти закриваше лицето ѝ. Само закачливите ѝ очи с цвят на небе, весело надничаха от там.

Тя бе хванала ръката на майка си и крачеше с нея към колата.

Бе Рождество и двете бързаха да се приберат за празника у дома.

Минаха покрай човек, който бе седнал на част от стар и скъсан кашон, който бе покрит с мръсотия и боклуци, които ярко изпъкваха на снега. Мъжът бе впил поглед в ръцете си и дялкаше нещо съсредоточено.

Малкото момиче спря и се загледа в този човек. Забеляза, че мъжът дооформяше от парче дърво красив кон. Ана затаи дъх.

Изведнъж мъжът вдигна глава, усмихна се на детето и му подаде кончето.

Ана бе изумена ….. и попита:

– Сигурен ли сте?

Мъжът се усмихна и кимна.

Нима малкото момиченце трябваше да се откаже от тази  ценна  за този човек вещ, въпреки че не бе направило нищо за този дар, нито го бе заслужило по някакъв начин?

Това е и Рождество за нас. Без да сме заслужили или направили каквото и да е, Бог ни подари Сина си, Който понесе наказанието за греховете ни, за да имаме вечен живот.

Всички го обичаха и малки, и големи. Филип Борисов за всеки намираше утешителна дума, а попаднеше ли сред деца, за тях настъпваше истински празник.

С възрастните бе възрастен, с младежите бе младеж, а с децата бе същинско дете.

Застанеше ли Филип на амвона в малката църква на провинциалния град, всички млъкваха. Дори бебетата не плачеха, а най-малките се спираха на едно място и със отворени уста го слушаха.

Сладкодумен бе, не можеше да се отрече. Когато заговореше в църквата се усещаше силното присъствие на Божия Дух. Наричаха го „Принцът на амвона“ и това съвсем не бе случайно.

Веднъж в живота си Филип посети Витлеем. Вдъхновен от вечерния вид на древния град, написа песен за него. Тази песен стана една от най-обичаните в църквата и често я пееха.

Въпреки преклонната си възраст Филип не остави поста си на вдъхновител за стари, на средна възраст хора и младежи. Той окуражаваше изпадналите в депресия и отчаяние.

Неслизащата усмивка от лицето му предизвикваше въодушевление и ентусиазъм. Само един негов поглед и благият му хумор подобряваше настроението на хората около него.

Един ден се разнесе вестта, че Филип Борисов вече е с Господа на небето.

Когато малката Мими чу това, тя възкликна:

– О, мамо! Колко щастливи ще бъдат ангелите!