В магазина нямаше много хора. По обяд малцина прекрачваха прага му. Дали заради горещината или поради това, че по това време хората си почиват, но почти всичко замираше и рядко се виждаше някоя жива душа на улицата.
Днес поп Минчо бе застанал зад едно младо момиче, което пазаруваше. Когато тя сложи продуктите в чантата и тръгна към вратата, поп Минчо я спря и попита:
– Ти от кои беше?
Девойката се смути и наведе очи надолу. Магазинерката ѝ се притече на помощ:
– На Ставри е внучка, ….. живеят близо до новия ресторант.
– Не исках да те притеснявам, девойче, – каза поп Минчо, – нямам никакви лоши намерения спрямо теб. Когато те погледнах ми напомни на един мой познат, за това те попитах от кои си. Аз съм стар човек. В това село всички ги зная, ей от такива малки, – и ръка му се издигна на около три педи от земята. – Всички тук съм кръщавал, за това ги зная.
Зад попа бе застанала жена на средна възраст. Когато чу последните думи, тя се засмя.
Поп Минчо се обърна към нея и попита:
– Защо се смеете? Аз наистина съм кръщавал почти всички хора в това село.
– Вярвам ви, – каза жената,- но се питам когато кръщавате малки деца те разбират ли какво се случва с тях?
– За това се избират кръстници, – спокойно обясни попа.
Изведнъж жената осъзна нещо, което не бе разбирала до сега и попита:
– Нещо като настойници на детето?
– Да, – потвърди поп Минчо. – Докато детето расте, те заедно с родителите му са длъжни да го наставляват в правия път.
До сега тази жена, както и повечето хора, бяха виждали в кръщението, един безмислен ритуал. Кръстниците формално присътваха на церемонията, но по-късно съвсем не се грижеха за духовното израстване на детето.
Те само на име се водеха кръстници и често ходеха или приемаха детето и родителите му на гости.
Така един ритуал губи смисъла си и се превръща в традиция, която се изпълнява формално, без някакво особено значение за учатващите в нея.
