Една жена се отдели от множеството и изтича напред към Даниела. Това бе Дора. Тя беше дванайсет години по-голяма от Даниела, но те бяха силно привързани една към друга.

Дора беше интересен човек. Авантюристка, озоваваща се в средата на страхотни и невероятни приключение. Беше напълно независима и никой не ѝ държеше сметка какво прави и къде ходи. Тя бе всичко онова, което Даниела не беше, но много ценеше.

Дора бе облечена в избелели джинси и сива тениска. Вятърът развяваше кестенявата ѝ коса. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Тя прегърна Даниела и не искаше да я пусне.

Даниела трепереше. С Дора тя се чувстваше в безопасност. Обърна се назад към обхванатия в пламъци автобус и ѝ прилоша.

Тълпата я наобиколи и въпросите заваляха.

– Какво стана?

– Колко души имаше в атобуса?

– Колко от тях успяха да се спасят?

Даниела се беше уплашила и не знаеше към кого да погледне.

– Удари ни някакъв голям камион, – гласът на Даниела звучеше глухо. – Имаше още педнадесет до осемнадесет човека в автобуса.

– Познаваш ли някой от пътуващите? — попита я един едън мъж с навити ръкави над лактите.

Този автобус нямаше точно разписание, минаваше в интервал от …. до. Билетите не се резервираха предварително. Нямаше списък на пътниците.

Всяка информация, която можеха да съберат  от спасените хора бе добре дошла, както за близките, които очакваха роднините си, така и за полицията.

Даниела не познаваше никого, тя пътуваше сама в автобуса. Цялото ѝ тяло продължаваше да трепери.

– Бях седнала близо до задната врата, – каза Даниела. – Почти всички заемаха предните седалки.

Тълпата се насочи към следващите оцелели.

Пристигна пожарната и започна да гаси огъня обхванал автобуса. Всички се бяха оттеглили назад, резервоара на автобуса все още не беше избухнал.

Даниела се опита да си представи хората, която бе зърнала, когато се качи и минаваше назад, но образът бе смътен.

Чуваха се викове и плач между хората. Смъртта отново бе прибрала своите жертви. мъката и болката тегнеха като олово на това място.

Мариела знаеше, че не е разумно да плаче, докато е в болницата, защото веднага започваха да се суетят сестрите около нея. Само, че трудно се сдържаше. Куражът я бе напуснал.

Но изведнъж всичко се оправи. Медицинската сестра застана до леглото и ѝ каза:

– Един млад мъж попита за теб.

Мариела се изпъна и погледна съсредоточено сестрата, която мило ѝ се усмихваше:

– Помоли да ти предам ….. много обич.

– Това е бил Миро, – прошепна Мариела. – Каза ли още нещо?

– Ще дойде да ви посети утре сутрината. Поиска веднага да ви види, но му казахме, че сте претърпяла малка операция и сега сте уморена, за това той реши утре пак да дойде.

Мариела се чувстваше безкрайно щастлива. Имаше чувството, че е на седмото небе.

На другия ден ѝ донесоха огромен букет червени рози.

– Ах, – извика медицинската сестра, – изглежда „Свети Валентин“ е позакъснял тази година. Дори и половината няма в какво да ги сложа.

– Не се притеснявайте, – успокои я Мариела, – по-добре ми подайте картичката.

– „За любимата ми лястовичка. С нетърпение очаквам да оздравееш. С много любов Миро“, – прочети задъхано Мариела и се разплака.

След няколко часа Миро влезе усмихнат в стаята при нея. Изкрящите му сини очи изгаряха Мариела. Тя едва се сдържа да не скочи от леглото и да се хвърли в прегръдките му.

Той усети порива ѝ и пристъпи бързо към нея. Седна на стола до леглото ѝ и хвана ръката ѝ. Тя бе неописуемо щастлива. Това бе истинска любов. Медицинската сестра ги гледаше и им се радваше.

Преди три дена бе станал някакъв атентат. Имаше изстрели, викове, много стенещи хора, линейки и полиция. В тази суматоха, тълпата ги бе разделила.

Мариела бе пострадала, но Миро късно разбра, линейката беше я откарала. Той се бе притеснил много за нея. Обиколи няколко болници и накрая я намери.

Успокоиха го, че ще се оправи, но за него по-важно бе, че е останала жива. Другото нямаше значение.

А сега бяха заедно и сърцата им преливаха от любов, какво значение имаше някаква си малка операция там …..

Петър се луташе в парка и се опитваше да си спомни нещо. Знаеше само, че е много важно за него.
– Добър вечер! – каза белия кон, който се бе приближил до него.
– Ъ-ъ, здравей, – каза Петър и със сълзи на очи си спомни за разказите на хора, в които се споменаваха симптомите на делириум тременс.
– От къде си? – вежливо попита коня.
– От близкото село, на няколко километра от тук, – каза Петър.
И бавно си припомни дали има цигари, кибрит, запалка, лютив спрей и всичко останало, което трябва да имаш, когато през нощта в парка някой ви попитат: „От къде си?“
– Хм-м, а вие случайно да не сте пиян? – усъмни се конят.
Животното подуши Петър и изсумтя.
– Не, разбира се! – храбро излъга Петър, надявайки се, че миризмата идваща от него, ще изчезне в мъглата.
– Е, тогава извинявайте …. Имате ли пари за такси? Мога и да ви откарам.
– Не е необходимо …, – с достойство отговори Петър и съобразявайки, че това не е много учтиво, добави, – днес получих заплатата си, ето ….
– Довиждане, млади човече, – каза коня, бавно се обърна и се изгуби в мъглата.
– Довиждане, бял кон, – с облекчение въздъхна Петър.
Отговори му приятелският смях на патрула от конната полиция, който дежуреше в парка тази вечер.

В малкия град Ибенбюрен разположен в западната част на Германия една местна жителка се обадил в полицията.
Според думите на жената, тя в продължение на няколко дни чувала викове на дете от съседния апартамент: „Мамо, татко, елате!“ Чукала на вратата, но така и не могла да се срещне със свойте съседи. Опасявала се, че се е случило нещо лошо.
От полицията веднага изпратили хора, да проверят случая. Освен това била повикана линейка и пожарната.
Позвънели, потропали, но никой не отворил вратата на апартамента, за това я разбили.
Полицаите били изненадани, когато влезли вътре. В апартаментът имало само папагал, седящ в клетка, който дружелюбно посрещнал влезлите с вик: „Мама! Татко!“
Оказало се, че собствениците на птицата, която така ревностно зовяла за помощ, са отишли на почивка, а за пернатия приятел трябвало да се погрижат техни познати.

Гръцки изследователи от Университета в Патра са създали алгоритъм, който определя състоянието на опиянение при хората, като анализира температурата на лицата им, особено в областта на челото и носа.
Инженерите твърдят, че тази технология може да се монтира в превозни средства, за да се определя състоянието на шофьора, а в случай на интоксикация се блокира ключа за запалването на автомобила.
В своя експеримент, разработчиците са направили топлинни инфрачервени снимки на 41 доброволци преди и след употреба на четири чаши вино.
След това изследователите използват изкуствени невронни мрежи, за да сравнят трезвени и пияни изображение, пиксел по пиксел. Всички участници имали съдържание на алкохол в кръвта не по-малко от 50 милиграма алкохол на 100 милилитра кръв.
Учените установили, че температурата на фронталните области и в по-малка степен на носът е най-доброто доказателство за нетрезво състояние и построили алгоритъм за разпознаване на интоксикация с 90% точност.
Този алгоритъм работи с изображения на „неизвестните“ лица. Изследователите се надяват, че тяхната технология може да се използва от полицията за хващане на хората, които са в нетрезво състояние.