Слънцето надделя тези дни и дъждът спря окончателно. Само големите локви напомняха за изливащата се безспирно вода, която наводни полета и домове.
Група младежи без да обръщат внимание на още незасъхналата земя, покрита тук там обилно с вода, крачеше към близкия хълм.
Те обичаха да разсъждават над актуални и интригуващи за момента въпроси.
– Някои хора смятат, че църквата може да промени този свят към по-добро, само ако се уподоби на него, – разпалено махаше ръце Огнян.
– Но колкото повече църквата се оприличава на света, толкова по-слаб става нейният авторитет и влияние – противопостави му се Спас. – Така не църквата ще променя света, а светът ще я преобрази по свой образ и подобие.
– Какво тогава? Да се изолираме от света ли? – подскочи Мартин.
Той бе от хората, които първо говорят, а после осмислят какво са казали, но това не винаги го извеждаше към добър край.
– Бог не ни е призовал да се отделяме от света. В молитва за учениците си Исус каза: „Както Ти прати Мене в света, така и Аз пратих тях в света“, – уточни Симеон.
– Мартине, ако се отървем от другите, не можем да им помогнем и да им покажем любов, – намеси се Спас.
– Още повече, Бог не ни призовава да станем като този безбожен свят. Не трябва да се сливаме с него, не трябва да усвояваме неговите ценности, принципи, поведенчески модели, – допълни Симеон.
– Библията ни предупреждава: „Всичко що е в света, – похотта на плътта, пожеланието на очите, и тщеславието на живота, – не е от Отца, но е от света“, – каза Спас.
– Какво остава тогава? – попита Мартин. – Освен да си пожелаем, Христос дотолкова да изпълни живота ни, че да не остане място за заблудите и изкривяванията в този свят.
