Цветан бе излязъл с Драгой на разходка.

– Бог е създал човека по Свой образ и подобие, – ентусиазирано говореше Цветан.

– Това означава, че всеки, независимо от неговия статус, възгледи или житейски опит, има стойност, която е невъзможно да се загуби, – поясни разбирането си Драгой.

– Човечеството като добродетел е способността да виждаш другия човек не като проблем или като функция, а като носител на Божия образ, – отбеляза Цветан.

Драгой продължи със разсъжденията си:

– В този свят сме оценявани в зависимост от нашите постижения, ефективност или популярност, но ние трябва да се отнасяме към другите не като към средство, а като цел.

– Това означава не просто да защитаваш живота, – Цветан размаха неспокойно ръце, – а да го почиташ с думите, възгледите и начина, по който се отнасяме към него.

– В крайна сметка човечеството не е слабост, – поклати глава Драгой. – Става въпрос за силата да признаеш стойността на всеки човек, дори на тези, които не могат да ни дадат нищо в замяна.

– Много ми е трудно да виждам стойността в хората, с които трудно се справям, – призна Цветан.

– Човешкият живот е ценен и това се отнася за всички хора, без изключение, – подчерта Драгой.

– Как ми се иска, когато някой мисли или говори за мен, да има повече светлина и доброта в живота му. Не е нужно да ми благодари гласно, важното е да я има в сърцето си.

– Трябва да виждаме Божия образ във всеки човек, – обобщи Драгой. – Нека живеем така, че тези край нас да не се чувстват отхвърлени и незабелязани.

Тази сутрин Емил възкликна:

– Ако Бог беше достатъчно малък, можехме да го разберем.

Майка му се засмя:

– Да, но тогава нямаше да бъде толкова голям, че да ни спаси.

– И все пак Библията е Божието откровение за Самият Него отправено към нас, – продължи възторжено Емил. – И това откриване е вярно …

Намеси се и баща му:

– Представи си, при раждането на времето, пространството и самият човек на фона на тъмната вселената и вечността, характерът на Бог блести с лъчистата си красота като пълна луна в безоблачно нощно небе.

– Така е, – съгласи се Емил.

– Когато четеш разказа за сътворението, какво ти прави впечатление относно Бога? – попита бащата.

– Колко е як, щом може да извика в съществуване това, което не съществуваше.

– Друго?

Емил се замисли.

– Може би Неговата върховна власт, – малко нерешително каза Емил. – Ето, Той Сам Се посъветва да създаде човек по Свой образ и подобие.

– А не усещаш ли Неговата неизследима доброта, която беше разкрита, когато създаде Адам, първия човек? – попита бащата.

– Да и това разбира се, – поклати глава в съгласие Емил.

– Когато четеш Писанието всеки ден ще откриваш по нещо нова за Господа, – бащата потупа сина си по рамото. – Това няма ли да те насърчи да Го хвалиш?

– О, да! Той е прекрасен! Чудесен … – Емил започна да подскача и затанцува из стаята.

Това бе малко градче в планината. Тук хората се забавляваха по различни начини.

Едни караха ски през зимния сезон. Други правеха туристически походи до известни местности, скали или пещери.

Колоезденето бе на почит, нямаше човек, който да не кара колело, дори нагоре по баира.

Имаше и такива, които ходеха до планинското езерце, само за да хвърлят камък и да гледат образувалите се вълни.

Навсякъде, където се забавляваха имаше смях и усмивки.

Веднъж малката Юлия изненада родителите си със следното изказване:

– Мисля, че Исус обича смеха, защото ние обичаме да се веселим и усмихваме.

Атанас и Даниела се спогледаха. До сега не си бяха задавали подобни въпроси, но това което дъщеричката им каза, ги накара да се замислят.

След дълго мълчание Атанас обяви:

– Навярно Исус обича забавленията, защото ние обичаме да правим това, а нали сме създадени по Негов образ и подобие.

– Някои хора се чувстват виновни, че се забавляват, че се шегуват или се наслаждават на живота, – отбеляза Даниела.

– Нима Бог е безчувствен и чака само да направим нещо лошо и да ни се нахвърли? – ококори очи Юлия, като се задъхваше. – Трябва ли да бъдем сериозни през цялото време?

– Това противоречи на истината, че Той е любящ и пълен със състрадание, – плесни с ръце Даниела. – Вижте радостта, която блика от бебета и децата. Те са вложени от Бог.

– Когато имаме свободно време и пълним с радост резервоарите си, трябва ли да се смятаме за виновни? – повдигна вежди Атанас. – Нима смятате, че Той не иска да сме щастливи?

– Когато погъделичкам някое розово бебе и то се усмихне, толкова много му се радвам, – отбеляза Даниела.

– А как си реагирала, когато си видяла как малко дете храни малко животинче? – попита Атанас.

– С умиление. Понякога дори очите ми се пълнят със сълзи от радост, – усмихна се Даниела.

– Бог изпитва същото към нас, – заяви Атанас. – Исус се радва, когато отделяме време за почивка, релаксираме, ….., но не злоупотребяваме със свободата, която ни е дал.

Юлия и Даниела бяха напълно съгласни с това.

„Все пак ще напълни устата ти със смях и устните ти с възклицание“.

Не беше нужно много за да се забележи болката и тъгата в очите на Кирил. Той бе жестоко отхвърлен от съучениците си днес.

Дядо му добре знаеше какво бе станало с Кирил, достатъчно бе само да го погледне. Това не се случваше за първи път с внука му.

– Кириле, – нежно каза старият човек, – от време на време ще ни ритат и изхвърлят, но това не означава, че Бог ни е изоставил или че сме извън Неговата воля.

Кирил сбърчи носи и каза:

– Какво знаеш ти?

– Разбери, – кротко продължи дядо му, – това е част от процеса на смирение, който Бог използва, за да ни оформи по подобие на Своя Син.

– Нищо лошо не съм им направил, даже им помагам, защо … – Кирил едва удържа сълзите си.

– Ти обичаш футбола нали? – попита го дядо му.

– Аха, – смънка Кирил.

– Представи си двама играчи успяват да пробият защитата и единият с топката се устремява към вратата. Ритва я силно с крак и тя попада в мрежата. След всичко това играчът благодари ли на топката? Ако тя имаше някакви чувства и можеше да говори, как ли би реагирала?

Кирил се оживи. Ококори очи и се засмя, а дядо добави:

– Тя е свършила добра работа. Остава си напомпана. Овациите получава само играча. Топката едва ли се е почувствала отхвърлена. Тя е направила това, което е трябвало.

Кирил само въздъхна.

– Можем вярно да вършим работата си, да помагаме, да служим и да даваме на другите, – старецът потупа внука си по рамото, – но се случва да бъдем отхвърлени и пренебрегнати. Не оставай неподготвени в такива ситуации!

Група пътешественици се спряха в едно малко селце. Те надникваха къдели не.

В един двор видяха малко момче, което хранеше дребно, грозно и болно коте.

Повечето от групата се смееше на гледката. Други изразяваха отвращение към жалкото „подобие“ на коте.

Вадим се приближи до момчето и го попита:

– Обичаш ли това нещастно малко животно?

– Да, – отговори кротко детето.

– Но то е толкова грозно …, как можеш да го обичаш? – Вадим гледаше смаяно момчето.

– Най- лесно е да обичаш някой, който е красив, но такива, – момчето посочи с ръка към котето, – дори не ги допускат до себе си.

– Така е, – съгласи се Вадим. – Обясни ми какво те кара да го храниш и да се грижиш за него?

– Връщах се у дома и ръцете ми бяха измръзнали, – започна да разказва детето. – Това нещастно коте седеше близо до пътя. То трепереше. Беше му студено. Взех го в дланите си и ръцете ми се стоплиха. Обикнах го за топлината, която ми даде. Сега се възстановява, а когато се оправи напълно ще си играем заедно.

Момчето започна да гали котето, а то замърка.

– Когато порасне и стане силно, – продължи момчето, – ще гони мишките от килера.

– Ами ако не успее? – попита някой от мъжете в групата.

– Тогава ще се радвам на игрите и топлината му, – отговори момчето. – Не ми е нужна отплата за грижите, които полагам за него. Ще се радвам, че го спасих, а той ми е благодарен за това.

Вадим се обърна към другарите си от групата:

– Някой от нас обичал ли е така безкористно като това дете? Погледнете го! Колко е малък, а ни даде такъв страхотен урок.

Мъжете гледаха детето с възторг. За тях малкият бе един малък ангел.