Наближаваше Нова година. Петьо и Мила с нетърпение очакваха празника, най-вече заради подаръците, които щяха да получат.

Днес родителите им бяха на работа и ги бяха оставили при баба им.

Петьо недоволно мърмореше още от сутринта:

– Не искам попара. Дай ми пица и шоколад.

Малката му сестра не изоставаше назад:

– Искам бонбони и торта.

Баба им в чудо се видя. Следобед не искаха да лягат да спят.

Възрастната жена вдигна ръце от тях и ги заплаши:

– Ако не слушате Дядо Мраз няма да ви донесе подаръци.

– Какво ще ми донесе? – попита Петьо.

– Може би колукран, – хитро намигна старицата на внука си.

– А, от ония машини дето преместват и повдигат товари, много добре, – плесна с ръце Петьо. – Сега ще си имам два.

– Как два? – изненада се бабата.

– Ами, – усмихна се Петьо, – втория го намерих под леглото ти.

Преди старата жена да ахне, се обади Мила:

– А на мен сигурно ще ми подари мигаща кукла, дето вика: „Мама“.

Бабата ококори очи и едва успя да се овладее.

– Сигурна ли си? – попита смело старицата.

– Видях я в гардероба между дрехите.

Е, това се казва изненада.

Волен очакваше с нетърпение този ден. Той бе един път в годината, но му носеше много радост и вълнение.

Само след един ден той щеше да навърши седемнадесет години.

Бе намеквал на родителите си какво бе искал да получи като подарък, но знаеше, че не винаги се вслушваха в мечтите и желанията му. Обикновено се съобразяваха с това, до колко е полезно за него и дали ще спомогне по някакъв начин за развитието му.

На рождения си ден Волен получи красиво опакован пакет. Той не посмя да го отвори веднага. Знаеше, че е нещо специално и тръпнеше…….

Със сигурност беше нещо добро, защото родителите му, които му го подаряваха, бяха отделили време да помислят за него.

В този дар бяха инвестирали средства, за да го купят.

Волен държейки красиво оформеният пакет в ръцете си, се почувства забелязан, признат, обичан и ценен.

Подаръците, които получаваме от Бог не са увити в луксозна хартия. Към тях не е прикрепена красива панделка, но те са много по-ценни, от всичко, което получаваме в живота си.

Божите дарове, не са просто нещо, което сме искали, а любещи подаръци, удовлетворяващи душата ни. Само Бог знае от какво имаме най-голяма нужда.

Но има един дар, който превишава всичко.

Нека с цялото си същество излъчваме радост, докато споделяме Най-големият подарък, който сме получили с хората около нас – Исус Христос.

Две рибки плуваха на воля в аквариума. Нямаха особени занимания, за това от време навреме философстваха.

Веднъж едната попита другата:

– Вярваш ли, че има Бог?

– Разбира се. Изобщо не се съмнявам в това.

– А от къде знаеш, че наистина Го има?

– Кой тогава всеки ден сменя вода в аквариума?

Животът ни преминава от ден в ден и това го приемаме за напълно естествено. Свикваме с чудесата и не се замисляме от къде идват те.

Не осъзнаваме, че всеки ден е подарък. Това може да разбере само човек, който е безнадеждно болен и не знае какво следва по-нататък.

Бог снабдява нуждите ни всеки ден, дори и да го изключим, Той не изчезва моментално.

Ние умираме не само физически, но и духовно, когато затворим живота си за Светлината, която е източник на чудесата, неподвластни на разума ни.

Беше голяма веселба, а сега трябваше да се почисти всичко. Когато бе прибрано и почистено, Ради грабна торбите със събрания боклук и тръгна към контейнера пред блока.

Преди да стигне до мястото, където изхвърляха всичко ненужно, чу веселия глас на портиера.

– Е, човека работи, – каза си Ради.

Когато приближи, младежът изтръпна.

Портиерът, разговаряше със сина си по телефона, като му показваше играчките, които бе събрал от боклука:

– Харесва ли ти това, а това? Скоро ще ти ги донеса…….

Край портиера имаше камионче, кукла, кола и някаква игра. Те не бяха счупени.

„Изглежда някой е правел ревизия на насъбралите се ненужни вещи“, – помисли си Ради.

Но друго нещо привлече вниманието на младежа.

Малко дете се усмихваше от пукнатия екран на телефона. То размахваше ръце и крещеше нещо неразбираемо.

А бащата продължаваше да показва и други играчки, които вадеше от една торба до него. Всичко това се съпровождаше с възклицанията на детето:

– Ау, аааа ……

Ради не издържа и тръгна към апартамента си със свито сърце.

Докато вървеше, бе навел глава. Това което видя, силно го бе разтърсило.

– Кога за последен път благодарих на Бог, че не трябва да търся подаръци за децата си в боклука? – запита се той. – Когато Му благодарих, че не напускам семейството си, за да работя в други страни? ….. Все нямам време да благодаря, …… постоянно мрънкам и не мога да се наситя …..Непрекъснато искам нови неща, без да оценявам това, което имам.

За празниците, служителите във фирмата получиха необикновени подаръци. Тя можеше да си го позволи, защото през изминалата година продажбите ѝ се бяха увеличили.

– Някакви възглавници за столовете ни, – изказа тихо недоволството един от работещите във фирмата.

– Да, но това не са обикновени възглавници, а интелигентни, – възрази един от началниците.

– Интелигентни, – засмяха се наоколо.

– Те измерват дишането и сърдечната дейност, – започна да обяснява един от ръководството, – напомня на хората да променят позата си, ако стоят неподвижно твърде дълго време.

Друг го подкрепи:

– Шефовете добре се грижат за здравето на подчинените.

Но подаръкът си имаше и скрит замисъл.

Един ден началникът на един от отделите попита една от служителките:

– Защо не бяхте на работното си място от 10:00 до 10:30 часа – и полушеговито заплаши, – като нарушител можете да ви лишим от премия.

Жената дълго мисли, кой може да издаде отсъствието ѝ и накрая заключи:

– Шпионирала ме е интелигентната възглавница. Те за това ни ги подариха.

Избухна голям скандал.

Шефа на фирмата отричаше и твърдеше най-смирено:

– Искахме да зарадваме подчинените си, а не да следим тяхното поведение и трудова дисциплина.