Мартин бе малко любознателно момче. Едва бе проходил и проговорил, тръгна да проучва всичко около себе си.
Един ден бе излязъл на разходка с майка си и леля си Ана. Двете жени го бяха оставили да тича напред, но внимателно го наблюдаваха да не падне, да не се удари или да потъне незнайно къде.
Изведнъж Мартин се затича към майка си. Той стискайки нещо в ръката си и силно крещеше:
– Мамо, намерих боровинки! Намерих боровинки!
Майка му и Ана се спогледаха притеснено.
– В района няма боровинки, – смутено каза майката на Мартин.
– Но има диви зайци, – загатна леко Ана. – Навярно тези „боровинки“ са останали след тях.
Осъзнавайки ситуацията, двете жени извикаха в един глас:
– Не ги яж! Това не са боровинки.
Мартин се стъписа и уплашено погледна майка си:
– Как не са боровинки? Виж чернички са ….. много големи са. Татковите бяха ей такива…..
И малчугана почти прибра ръцете си една до друга, за да изобрази, колко дребни са били.
– Ние живеем в свят, където нещата не винаги изглеждат такива каквито са, – започна да обяснява леля Ана, като разроши перчема на Мартин. – Откриваме нещо, което ни прилича на много познато, което сме виждали преди, но това не е то.
– Марти, не забеляза ли, че тези боровинки са малко странни? – попита майката му.
– Тогава какво са? – Мартин гледаше изумен големите черни топчета в ръката си.
– Това е останало от дивите зайци, които живеят в тази гора, – леля Ана се помъчи да помогне на Мартин да разбере грешката си.
– Мамо, какво е това, щом не са боровинки? – Мартин впери недоумяващо очи в майка си.
Явно той не бе схванал намека на леля си Ана.
– Това е подобно на това, което ти оставяш в кукото, – усмихна се майката.
– Зайчетата са го ……, – едва доловимо прошепна малчугана.
Мартин трепна и бързо изхвърли топчетата от ръката си, след което извади носната кърпичка от джоба на панталоните си и започна старателно да си бърше ръцете.
– Голям чистник е, – засмя се Ана.
Добре, че бяха близо до един горски извор, в противен случай не се знаеше какво щеше прави нашия герой.
Така се случва и с нас. Вглеждаме се в хората и ситуациите, но гледаме на нещата отгоре-отгоре и забелязваме само това, което виждат очите ни. Понякога се налага малко да разровим повърхността, за да разберем какво всъщност се случва.
Само с Божията помощ можем да открием „истински неща“, които всъщност се преправят на такива, а не са.
