Колкото и да са чудесата в света, най-великото чудо си остава майчиното сърце.

Живееха майка и син. Майката беше на 84 години, а синът на 60 години. Теди така се бе родил, имаше отклонения в психическото си развитие. А майка му бе дребничка и слаба жена, но никой не я бе видял угрижена или тъжна.

Комшиите им смятаха Зина, тази грижовна майка,  за глупава:

– Защо не го е оставила, – казваха хората около нея, – цял живот да се заробваш да угаждаш на един изрод.

Комшията бай Владо се смееше:

– Той е ненормален. Тя за всичко се грижи. Теди нищо не помни. Дори не може да ѝ благодари. И това ако е живот.

Леля Веска често роптаеше:

– Погледнете го каква грамада е, а всеки ден се цапа, а тя всеки ден го чисти и пере. Това не е ден, два, а цели 60 години. Как не се умори.

– Зина е вечно усмихната и гледа да помага на всички, сякаш не ѝ стига нейната мъка, – защити я баба Дона.

Но имаше нещо, което ги караше да уважават и да се възхищават от Зина, въпреки че зад гърба ѝ се присмиваха, имитираха болния ѝ син и се подиграваха безочливо. Това бе нейната себеотрицателна любов.

Майчиното сърце и любовта са неделими.

И Зина чувстваше Теди като част от нея, плът от плътта ѝ. Колкото и голям да станеше, той си оставаше нейна рожба. Тя живееш за сина си. Всеки час бе ангажирана с него. Всичките ѝ сили и внимание бяха отправени към него.

Преди Зина да умре, последните ѝ думи бяха:

– Кой ще се грижи за моя син?

Каква любов!

Християните не се различават от останалите хора по местожителство или език. Те не следват някакво учение, дошло от търсещи нови неща човеци. Приемат облеклото и храната на страната, в която живеят.

Пребивават в своето отечество и все пак са гости. Радват се на страната си, но са чужденци. Трапезата им е за всички, но тя не е порочна.

Живеят в плът, но не ходят по плът. Намират се на земята, но обитават небето. Подчиняват се на законите, но поведението им е над тези закони.

Обичат всички хора, но другите ги мразят. Не ги разбират, а само ги осъждат. Убиват ги, но те живеят.

Бедни са , но мнозина обогатяват. Лишени са от всичко, но са обилно благословени.

Клеветят ги, но те са оправдани. Хулят ги, а те благославят. Държат се лошо с тях, а те уважават другите. Правят добро, а ги наказват като престъпници, но те се радват.

Юдеите ги гонят, езичниците ги преследват, но никой не може да каже защо.

Накратко казано, каквото е душата за тялото, това са християните за света. Душата живее в тялото, но не е от тялото. И християните живеят в света, но не са от света.

Душата е затворена в тяло и е невидима. Християните се намират във видимия свят, но животът им на вяра е невидим.

Всъщност ние не търсим тази борба, но тя сама ни се натрапва. Всеки би искал да има тих и спокоен живот.

Но къде е той? Кой го има?

Ние имаме един враг, който не ни оставя на спокойствие. Той е жесток и подъл и ни напада отвсякъде. Търси да открие слабото ни място и ни атакува там.

Ние не се борим срещу плът и кръв, а срещу невидимите духовни врагове. Врагът е безопасен, когато виждаш да те доближава, но невидимият се вмъква незабелязано. Той под благовиден предлог се старае да заеме макар и най-скромно място в сърцето ни.

Домогва се до семейството ни. Намира място и в църквата.

Разделя, скарва, руши, умее да представя нещата, които бързо преминават, като богатство, слава, наслади, в най-съблазнителни форми. Колко много от нас лесно се хващат за въдицата му.

За това не е чудно, че човек има вътрешни борби. Там е арената на решителната схватка.

От вън са страховете, които застрашават да ни разколебаят.

Животът ни не е лесен, но е много интересен.

Борбата е трудна и тежка, но е необходима. Армия, която не воюва се разлага.

Тъй както Господ влезе в човешката история, така Той трябва да влезе във всеки от нас. Позволихте ли да се превърна във „Витлеем“ за Божия Син?

Не можете да влезете в пределите на Божието Царство, ако не се новородите, т.е. родите отгоре, а това няма нищо общо със земното раждане.

Това не е заповед, а констатиране на факт.

Новорожедието се различава от нормалното раждане по това, че предаването ни на Бога е такова, че в нас „се изобразява“ Христос. А когато това стане, в нас започва да действа Неговата същност.

Бог се яви в плът. И ето какво е станало възможно и толкова реално за нас благодарение на Изкуплението.

Двама монаси напуснали манастира. Скитали, безделничели и пиянствали, но после се осъзнали и се върнали в манастира.

Игумена ги оставил една година само на хляб и вода, отделени от всички в килиите им.

Когато изминала годината двамата монаси излезли. Единият изглеждал печален и блед, а другия бил весел и със светнало лице. Всички били изненадани, защото и двамата получавали еднакво количество храна и вода.

Тогава ги попитали:

– За какво си мислехте през тази една година, която прекарахте в килиите си?

Тъжният монах казал:

– Мислех за злото, което съм направил и за мъките на които съм се обрекъл, заради своите грехове. И страхът изсуши плътта ми.

– А ти? – попитали другият.

– Аз благодарях на Бога, че ме изтръгна от нечестието на света и ме избави от мъченията, като ме възвърна към праведния живот. За това се радвах и славех Господа!