Тодор се бе родил в бедно семейство, но бе осиновен от по-богати хора в големия град. Спомените от занемарения квартал, превърнал се в клоака, поглъщат живота на безброй мизерстващи и болни хора, не го напускаха.
Той правеше планове да завърши образованието си, да спести пари и да се върне да помогне на тези, които бяха изхвърлени от всички, като ненужни и непотребни.
Един ден Тодор видя как едно момиченце протягаше слабата си ръчичка към жена през дрипите, на която прозираха синини от натъртвания и рани.
Детето хленчеше:
– Мамо, гладна съм! Искам сега да ям ….
Той си спомни за времето, когато още не бе осиновен, как с братята си и сестра си ровеше в контейнерите, търсейки нещо за ядене. Понякога това бе парче мухлясал хляб или изгнили плодове и зеленчуци, които се разпадаха в ръцете им щом ги докоснеха. Но макар и да слагаха нещо в устата си, то не задоволяваше глада им.
И Тодор реши:
– Тези хора не могат да чакат с години някой да им помогне. Ще започна веднага.
Нямаше време за повече отлагане, Бог Го зовеше да помогне на тези изтерзани и измъчени люде.
И той започна да посещава едно сиропиталище, където пое да се грижи и обучава една група деца.
Нашата вяра в Исус Христос ни дава големи предимства, като взаимоотношение с Него, изобилен живот и бъдеща надежда. Но каква полза ще имаме от това, ако не достигнем и не помогнем на нуждаещите се.
Чувате ли мнозина гласове ви зоват:
– Гладни сме!
