Здравка бе крайно притеснена от множеството проблеми, които изглежда я бяха избрали за мишена. Нямаше мир в душата ѝ.
Един есенен ден тя се разхождаше край лозята и бе изненадана от занемарения им вид.
– Богатата маса от листа покрива лозята, – каза си тя, – но земята е изоставена. Всичко е обрасло със плевели. Цялото място има печален вид и се е превърнало в пустош.
Докато Здравка седеше там, потънала в нерадостните си мисли, които не ѝ даваха покой, Небесният Земеделец ѝ прошепна:
– Обично мое дете, ти се чудиш на множеството изпитания, които са те обезпокоили в живота? Погледни на лозята и приеми поучението.
Листата зашумяха в синхрон с вятърът, който търсеше пролуки и се провираше между тях.
– Лозята ще престанат да се очистват, – продължи Земеделецът, – подрязва, окопава и да се събират узрелите плодове, когато вече нищо не се очаква от тях, особено през студеното време.
Здравка въздъхна.
– Лозето е оставено само на себе си, защото времето да дава плод е минало и всяка по-нататъшна работа ще е загубено време, – добави Земеделецът.
Здравка трепна.
– Състоянието, освободено от страдание е едно безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам? – Попита я Земеделецът.
Утешеното сърце на Здравка възкликна:
– Не!
А вятърът тихо запя:
– Сърцето си отвори за Христос и изгони страха от хората. Ти имаш Спасител, който зае мястото на Кръста.
