Денят беше мразовит. Вятърът свистеше безмилостно между клоните на дърветата, а студът проникваше безжалостно до телата на хората, а те се загръщаха още повече в дебелите си палта и якета.

Васил крачеше премръзнал с високо вдигната яка и мечтаеше за момента, когато ще се прибере у дома и ще седне край печката.

Изведнъж погледа му бе привлечен от един паднал портфейл. За съжаление в него нямаше никакви документи, само три лева и писмо, което изглеждаше много пъти разгръщано и вероятно четено.

Освен обратния адрес, на плика друго нищо не можеше да се разбере.

Васил разгърна писмото, за да научи нещо за собственика на портфейла, за да му го върне.

Там бе написано:

„Скъпи Дани, моята майка ми забрани да се срещам с теб. Прости ми. Обичам те и ще те обичам винаги. Твоя Ана“.

Това писмо трогна Васил и той реши да намери човекът, който го е загубил, за да му го даде.

„Явно това писмо е било много важно за него, – помисли си Васко“.

Тогава той се обади на оператора към телефонната централа:

– Можете ли да ми кажете телефонния номер на човека, който живее на този адрес? – и Васил продиктува адреса.

– Извинете, но нямам право да разкривам такава информация, – каза учтиво женски глас.

– Но моля ви, – Васил ѝ прочете писмото и разказа на непознатата жена при какви обстоятелства го е намерил. – Поговорете с абоната и ако той е съгласен, срещнете ни.

Измина минута, която се стори на Васил цяла вечност. Най-накрая той чу женски глас.

– Здравейте, искали сте да разговаряте с мен?

– Познавате ли някоя жена на име Ана? – попита я Васил.

– Преди тридесет години, ние купихме този дом от нейната майка. От няколко години майката на Ана живее в старчески дом. Ще ви дам адреса и телефона. Може би там ще ви помогнат.

Васил получи номера на старческия дом и веднага позвъни там.

– За съжаление тази жена почина, но дъщеря ѝ живее в друг старчески дом, – му отговориха от там.

Когато се свърза със старческия дом, където живееше Ана, му казаха, след като той обясни защо я търси:

– Звъните много късно тази вечер, вероятно тя няма да ви приеме.

Васил бе на крачка от разгадаването на тайнственото писмо и не можеше повече да чака, за това прояви по-голяма настойчивост.

Скоро му разрешиха и той заедно с директора на дома се качи на втория етаж, където с усмивка го срещна Ана. Тя беше възрастна жена с добри и топли очи.

Васил ѝ разказа за своята находка и ѝ показа писмото.

Когато Ана го видя, наведе очи и дълбоко въздъхна:

– Много го обичах. Казваше се Данаил Петров. Тогава бях на седемнадесет години и майка ми сметна, че съм много млада. А Дани беше толкова красив ….

Възрастната жена замълча, а после продължи просълзена:

– Ако го намерите, предайте му, че още го обичам. Така и не се ожених, не можах да намеря такъв като него.

Васко си взе довиждане с Ана и слезе на първия етаж. Дежурния го попита:

– Намерихте ли това, което търсихте?

– Зная само името на собственика на този портфейл, – Васко показа въпросния предмет, – днес изгубих цял ден, ще го потърся, когато имам свободно време.

Изведнъж дежурният извика:

– Аз знам на кого е този портфейл. Той е на господин Даниел Петров. Той живее в съседната сграда и когато излиза на разходка, постоянно го губи.

Като чу това Васко на бегом се върна при директора на старческия дом и заедно с него отидоха до съседната сграда. Въведоха ги в стая, където в едно кресло седеше приятен мъж, който четеше.

Директорът го попита:

– Това ваше ли е?

Мъжът бръкна в джоба си и каза:

– Да, няма го, изглежда е моят, прилича на него.

– Ето, този млад човек го е намерил и ви го връща, – каза директорът.

Старецът с облекчение погледна Васил и попита:

– Как мога да ви се отблагодаря, младежо? Какво възнаграждение ще ви устрои?

– Нищо не ми е нужно. Но искам да ви кажа нещо. Съжалявам, че прочетох писмото, но исках да разбера, кой е собственика на портфейла, за да му го върна, защото вътре нямаше никакви документи.

Дружелюбната усмивка на стареца помръкна.

– Вие сте чели писмото?

– Не само го прочетох, но знам къде е и вашата Ана.

Мъжът трепна и пребледня:

– Ана, къде е тя? Как е тя? Всичко ли е наред с нея? Моля ви помогнете ми да я видя.

Старецът хвана ръката на Васко и тъжно каза:

– Когато получих това писмо, моя живот свърши. Так и не се ожених. Аз винаги съм обичал само нея, моята Ана. Моля ви заведете ме при нея.

И те тръгнаха.

Ана седеше в същата стая.

– Ана, – каза директорът много внимателно, – познавате ли този човек?

Даниел стоеше  до вратата и не смееше да помръдне. Тя го погледна  за малко, но нищо не каза.

– Ана, това е Данаил Петров. Помните ли го?

– Дани? Това ти ли си?

Стареца без да крие сълзите си протегна ръце и бавно приближи към нея. Тя го посрещна и двамата се прегърнаха ….

Неведоми са пътищата Господни, когато трябва да се случи нещо, то непременно се случва.

На остров стои фар. В него живее човек, който го обслужва и се грижи за него.

Нощ, буря, а в морето лодка. В лодката пощальон, който носи писмо на пазача на фара. Гребе той, бори се с вълните и ругае с пълно гърло.

Накрая доплува до острова и скача от лодката. Пощальонът целия е мокър. Ядосан бързо хуква към фара.

Когато стигна до него, започна яростно да удря по вратата му и да крещи:

– Отваряй, глупако, писмо ти донесох.

След пет минути вратата се отваря и излиза пазача на фара. Пощальонът със цялото си озлобление и недоволство се нахвърли върху него:

– Живееш на това пустинно място, като отшелник. Аз греба в това лошо време, живота си рискувам да ти донеса писмо, а ти ме караш да те чакам и въобще ….

Пазачът на фара го изслуша внимателно и каза:

– Свърши ли?

– Да, това е всичко ….., – все още треперещ от ярост каза пощальона.

– Тогава почакай малкия, ще се абонирам за вестници и списания и тогава да видим какво ще правиш?!

Този синдромът представлява несподелената любов, граничеща с психични заболявания.

Терминът е кръстен на дъщерята на известния френски писател Виктор Юго Адел Юго.  Въпреки естествената си красота, доброто възпитание и образование, тя е увековечила името си в историята с трагична и несподелена любов. Адел приключва живота си в психиатрична болница, от където до края на дните си пише писма на своя избраник, независимо от факта, че той е женен за друга.

Сега синдромът на Адел засяга повече жени, отколкото мъже и това се дължи на факта, че жените са по-чувствителни и емоционални.

Как се решава проблема?

Трябва да се осъзнае, че неудовлетвореността от живота, липсата на емоции и изживявания, създава духовния глад за любовта, а това поражда свят на фантазията, който в действителност не съществува. Вие не може да се страхувате от загубата на това, което не съществува.

Опитайте се да си намерите интересно хоби. Не стойте между четири стени и не страдайте. Запознайте се с нови хора, прекарайте време в по-шумни компании.

Това ще ви помогне да се отвлечете от обекта на желанията си и дори да си намерите истинска взаимна любов. Навярно до сега не сте имали истински отношения, затова с фанатизъм се стремите към любимия си в измисления си свят.

Ако вашият избраник ви отговори със взаимност, изведнъж неочаквано вие губите интерес към него.

Разберете това е болест и от нея трябва да се освободите. Ако не успеете сами да се отървете, обърнете се към специалист, съществуват множество методики за освобождаване от синдрома на Адел.

Любовта е прекрасно чувство, но само когато е взаимна. Тогава тя носи радост и щастие.
Не се разболявайте, а живейте в реалния свят.

Лидия много обичаше мъжа си. Надяваше се той да не ѝ изневерява, защото трудно щеше да го понесе.

За да провери дали Никола не тича по някоя друга, ѝ дойде на ум невероятна идея. И тя реши да действа.

Искайки да получи отговор на тревожещия я въпрос, Лидия написа следното писмо на мъжа си:

„Между нас всичко е свършено. Не виждам смисъл в по-нататъшния ни съвместен живот….“

Тя сложи писмото на масата и се скри под леглото, за да види как ще реагира Никола.

И ето мъжът ѝ се върна от работа. Лидия с нетърпение очакваше Никола да прочете писмото ѝ. Когато той свърши четенето, присегна се към телефона си и звънна:

– Здравей, скъпа, – каза Никола, – сега ще дойда при теб. Навярно тя е разбрала, че я лъжа и си е тръгнала. Този брак беше грешка. Ето я , дългоочакваната свобода. Нямам търпение да се видим. Чакай ме, идвам веднага.

Лидия бе в шок. Всичко друго. но не и това. Какво е станало? Тя не се помръдна известно време след като Никола тропна външната врата….. А след това заплака.

Тя успя да види как мъжа ѝ събра вещите си и си тръгна.

Лидия се показа от прикритието си. Тя бе тъжна и нещастна. Сълзите ѝ бяха направили бразди върху праха на лицето ѝ, който бе събрала под леглото.

Накрая дойде на себе си, въздъхна дълбоко и се огледа внимателно. На масата до нейното писмо, лежеше друго такова, само че адресирано до нея от Никола.

Лидия бързо го грабна и започна да чете:

„Глупавичката ми, следващия път, когато искаш да ми скроиш някой номер, първо се убеди дали краката ти не се виждат под леглото. Не плачи, отивам до магазина и скоро ще се върна. Обичам те“.

Глаголицата е първата славянска азбука. Създадена е от Константин-Кирил Философ около 855  г. за превод на богослужебните книги от гръцки на славянски език.

Названието глаголица идва от думата глагол, означаваща „дума“, такова е и названието на буквата Г. Тъй като да глаголя означава да говоря, глаголицата поетично е наричана „знаците, които говорят“.

Глаголицата съдържа около 44 букви в зависимост от варианта. 24 от оригиналните 38 букви са изведени от графеми на средновековните гръцки малки букви. Предполага се, че буквите Ш, Щ и Ц са извлечени от северносемитското писмо. Фонемите, които тези букви представят, не съществуват в гръцкия, но са доста разпространени във всички славянски езици.

Произходът на останалите букви е неизвестен. За някои от тях се предполага, че произлизат от древноеврейски и самарянски ръкописи, с които Кирил се е запознал по време на пътуването си до хазарите.

Глаголицата е съставена само от един вид букви, няма главни и малки букви. Според графическото си представяне, азбуката се развива в две форми: българска  – обла глаголица и хърватска – ъглеста глаголица.

В облия вариант преобладават кръгове и плавни криви, докато при ъглестия се срещат доста прави ъгли, а понякога и трапеци.

С глаголица са били написани първите славянски преводи на богослужебни книги, с които Кирил и Методий и техните ученици са разпространявали християнството във Великоморавия и Панония през IX век.
На глаголица са били написани и първите оригинални славянски произведения.