Отново дъжд. Изобилен и непрекъснат. Влагата проникваше навсякъде и навяваше тегота и безнадежност.

Стоил крачеше, навел глава и преосмисляше случилото се. Мислите неспокойно препускаха в главата му и не му даваха мир.

Скоро прекрачи прага на дома си, закачи мокрото яке на закачалката, влезе в хола и се тръшна в единия фотьойл.

Баща му четеше вестник на дивана. Той забеляза, че синът му е разстроен и съчувствено се обърна към него:

– Отново неприятности?

– Както винаги Атанас, – махна недоволно с ръка Стоил, – с неговите непрекъснати претенции, че ако имал това и това, щял да оправи нещата.

– Балансиран живот се постига, в зависимост от това, – наблегна  бащата, – какво си поставил в центъра на живота си.

– И къде е разковничето? – бурно реагира Стоил. – Какво трябва да постави човек в центъра на живота си, за да му бъде всичко наред?

– Помисли си за живота като колело, – спокойно каза бащата. – Всички спици на живота, които представляват взаимоотношенията ти със всичко около теб, са насочени към някакъв център. Това могат да бъдат семейството, кариерата, парите, а защо не и Исус?

– От къде си сигурен, че има някакъв център, от който влияе живота ми? – попита троснато Стоил.

– Обърни внимание, за какво най-много мислиш, – посъветва го бащата. – Именно това е, което те стимулира да действаш.

Стоил въздъхна и нищо не каза.

– Центърът на живота ти е от решаващо значение за баланса в теб, – продължи бащата. – Солиден център води до стабилен живот.

– Ясно, крехък център води до слаб живот, – засмя се пресилено Стоил.

– Когато чуя, някой да казва, че животът му е провален, – каза бащата без да се засяга от думите на сина си, – това означава само едно. Центърът му е дефектен. Той е взел нещо различно от Бог за свой приоритет в живота.

Лицето на Стоил измени вида си. То стана сериозно. Младежът усети, че в думите на баща му има нещо ценно.

– Центърът създава не само стабилност, но контролира и влияе върху всичко останало в живота ти, – каза бащата. – Каквото поставиш в центъра, то ще те стимулира и вдъхновява.

– Какво да избера за център на живота си тогава? – попита Стоил.

– Направи Исус центъра на живота си и Той ще ти осигури стабилността, контрола, и силата, които са необходими за твоето битие. Само така във всички останали области на живота си: семейство, кариера, цели, пари, … чрез Исус ще намериш баланс.

Цонка и Митко бяха в колата и пътуваха.

„Странно, – помисли си Цонка, – защо изглежда толкова стара и ръждясала?“

Изведнъж колата започна да ускорява, явно спирачките бяха отказали. Митко непрекъснато натискаше педалите, но спирачките не задействаха.

Колата се понесе по магистралата със страшна скорост.

Цонка осъзна, че трябва да скачат. Тя отвори вратата от към себе си и видя канавка, а в нея локва.

– Трябва да скачаме, – каза Цонка на мъжа си.

Неочаквано Митко премина през нея и скочи сам от колата. Цонка забеляза от отдалечаващата се кола, как мъжът ѝ след скока падна право в локвата……

Колата се движеше с бясна скорост и Цонка не знаеше какво ще се случи по-нататък.

„Ако продължа, – помисли си тя, – ще се блъсна и ще умра, а ако скоча не знам какво ме очаква там долу“.

Накрая Цонка реши и скочи. Полетя в някаква пропаст и …. се събуди.

– Сънят явно ми показва, колко много е разбит моя живот (колата), – каза си разстроена Цонка. – Заедно с Митко се движим с огромна скорост към финала на този семеен живот. Как няма да наберем такава скорост, когато купихме кола и взехме апартамент чрез заем от банката?

Не бе нужно много да се напряга да тълкува съня си. Само след минута телефона звънна.

– Цоне, не ме чакай, отивам си. – съобщи ѝ Митко. – Няма да се върна повече при теб….

„Да, той скочи сам – помисли си Цонка, – и ме остави да се движа с тази ненормална скорост, – с две деца на ръце, без пари и голям дълг за изплащане на апартамента“.

Това бе шок за нея. Какво можеше да каже? Тя наистина бе скочила в пропастта…

Изведнъж нещо се проясни в мислите ѝ и тя реши за себе си:

– Ще се справя с всичко и нещата ще се наредят.

Предателството на мъжа ѝ бе неочаквано и той действително скочи, но падна в локвата…..

Вера и Сашо си купиха нова камера.

Изведнъж тя започна да прави грешки. И тъй като камерата бе нова имаше гаранция.

В сервиза при проверка за изправността ѝ, не откриха нищо нередно. Но в дома на Вера и Сашо дисковете отново започнаха да се развалят.

Те пак отидоха в сервиза, но там им заявиха след повторна проверка:

– Всичко е ОК.

Вера и Сашо се умориха да тичат напред назад. Само до сервиза бяха 150 километра.

– Жалко за камерата, – мърмореше Сашо, – толкова много пари дадохме за нея.

Един човек, след като чу за проблема им, ги посъветва:

– Идете при свещеника на местната църква. Той е известен с това, че молитвата му е доста ефективна. На много хора е помогнал досега.

– Е, какво пък да вървим в църквата и да търсим този свещеник, – примирено каза Вера.

Речено сторено. Така двамата Вера и Сашо тръгнаха към църквата, за да им се ремонтира камерата.

– Дали наистина ще се възстанови някога тази камера? – каза Сашо с болка, съмняващ е в изхода на ситуацията.

В църквата цареше традиционната атмосфера: иконостас, свещи, миризма на тамян, а  няколко възрастни жени шепнешком разговаряха.

Сашо показва камерата на свещеника и му каза:

– Тя допуска много често грешки.

Свещеника я огледа и разбиращо кимна с глава:

– Добре, сега ще се помоля с подходяща молитва за случая и всичко ще бъде ОК. Документите на камерата носите ли? Дайте ги.

Свещеникът ги отвори и бързо ги разлисти. Извади изпод расото мобилния си телефон и набра един номер.

– Ало! Сервизния център ли е? Аз съм свещеникът Игнатий. При мен донесоха една повредена камера. Тя все още е в гаранционен срок. Не можете ли да я замените?

Изглежда от другата страна му отговориха отрицателно, защото той се намръщи, но дружелюбно каза:

– Извинете тогава, всичко добро!

След това този едър мъж в расо, затърси още нещо в мобилния си телефон, а на Вера и Сашо каза:

– Сега с друга молитва ще се помоля, тя е по-ефективна.

И отново звънна:

– Ало, брат, тук има една малка работа за теб. Накратко. Нали знаеш Сервизния център? Там са загубили всякакъв страх, обидили са много добри хора. Вземи необходимото решение и бързо реши въпроса. Бъди здрав. Ангелите да те пазят.

А след това свещеникът се обърна към Вера и Сашо:

– След два дена отидете в сервиза. Ще ви дадат друга камера. Ако нещо не е наред, ето телефония ми номер. Идете си с мир….

В града гостуваше един от столичните театри. Лято беше в разгара си и много театри правеха турнета из страната, като посещаваха и по-малките градове.

По това време много се говореше за възникване на нова световна война. Хората бяха наплашени и очакваха най-лошото. Всеки малък инцидент бе повод да се разрази небивала буря.

Вечерта гостуващият театър представяше „Хамлет“.

Действието протичаше нормално. Хората бяха погълнати от майсторската игра на артистите.

Изведнъж на сцената се появи човек облечен в костюм и лист в ръка. Крачката му бе решителна и целенасочена.

В залата настъпи тишина. Безпокойство премина като вълна между дошли да гледат представлението.

– Какво ли се е случило? – дочу се тих шепот.

– Какво друго освен война, – опита се да отгатне друг, който бе един от многото притеснени зрители.

Човекът приближи авансцената и заговори пред смълчаната от ужас публика:

– Господа, в този импровизиран театър, не ми платиха за извършената работа. Помолиха ме да направя само декорите. Ето го и договора, но пари не ми дадоха.

В залата нервите на хората се опънаха до край, стигайки до раздразнителност. Някои от тях се смееха неудържимо, а от крайните редове се чу хлипане.

На скалъпеният набързо театър, който се провеждаше в културния дом, не можеха да пуснат завеса, защото такава не бе поставена.

Изведнъж изскочи един от организаторите на спектакъла. Той изви ръцете на човекът, който бе смутил всички и го повлече зад кулисите. От там го подхвана помощник режисьорът.

Дълго време представлението не можеше да продължи, защото хората в залата не можеха да се успокоят.

По едно време нещата все пак се нормализираха.

Тогава на сцената се появиха Полоний – съветник на краля заедно с Клавдий – кралят на Дания. Тогава Полоний произнесе следните думите за Хамлет:

– „Вий знаете, той често се разхожда по таз галерия“.

Тази реплика бе последвана от нов взрив смях в залата.

Спектакълът много трудно завърши.

Светла беше само на 26 години, а вече се развеждаше с мъжа си.

Днес денят бе хубав, но тя бе изпаднала в депресия. Нямаше семейство, нито деца, нито бъдеще.

В този труден момент за Светла я навести приятелката ѝ Катя и като я видя в какво състояние е, реши да я измъкне навън от дома ѝ.

Купиха си сандвичи и бутилка безалкохолно, а след това седнаха на една пейка в парка и започнаха да разговарят.

Светла се разплака:

– Няма живот за мен ….. На никой не съм нужна ….

Катя я прегърна и заплака заедно с нея. Изведнъж тя усети, че нещо става зад Светла и вдигна очи.

Забеляза как малко момче, вероятно бездомно, се прокрадваше към сандвича на приятелката ѝ, която го бе оставила близо до себе си.

– Е, спри, – развика се Катя. – Бързо го върни на мястото.

Детето побягна към храстите. Катя бързо го настигна и го сграбчи за яката. Вдигна го във въздуха, тресна го в земята и му кресна:

– Заведи ме, разбойник такъв, у дома си при родителите си! Всичко ще им разкажа.

Светла се опита да я успокои, но Катя настоя:

– Тръгваме, без повече приказки ….

Момчето изстена и се размърда. Катя го бе хванала за яката, крачеше бързо с него, а зад нея Светла притичваше разплакана.

Групата зави зад ъгъла, малкия палавник посочи с пръст една постройка и каза:

– Дойдохме!

Катя бе изумена. Те стояха пред една изоставена къща от прозореца, на която се подаде малко момиченце на две-три годинки.

Когато видя момчето, момиченцето се усмихна,  разпери ръчички и завика:

– Тони! Моят Тони дойде!

От изненада, Катя пусна малкият крадец, който веднага се преметна през прозореца и бързо подаде откраднатия сандвич на момиченцето. Малкото заръфа бързо като гладно коте.

– Тони, къде са родителите ви? – попита строго Катя.

– От няколко седмици живеем сами със сестра ми. Татко го отведоха в затвора, – каза момчето и наведе глава.

– А майка ви?

– Тя е наркоманка и се запиля нанякъде, като ни затвори в къщата. – сподели Тони. – Успях да изляза през прозореца и отидох при съседите да поискам хляб, но те ме изгониха.

– И с какво се хранехте през всичкото това време? – в гласа на Катя се усети съжаление.

– Събирах изхвърлени корички хляб. Понякога успявах да отмъкна и по нещо по-прясно за ядене…., – каза смутено момчето. – Носех по-хубавото на Динка, тя е още малка.

„Боже, а аз какво направих с него….“,- гузно си помисли Катя.

Изведнъж Светла се развесели. Привлече момчето към себе си и го прегърна. След това протегна ръка към Динка, която бе изяла сандвича и уплашено я гледаше.

– Елате деца с мен у дома, – усмихна се приветливо Светла. – Ще имате много храна и хубав дом.

Няколко месеца Светла и Катя търсеха майката на двете изоставени деца, която веднага подписа, че се отказва от тях, когато ѝ предложиха доста голяма сума пари.

Така децата останаха при Светла и животът ѝ се изпълни със смисъл.