Настрадин за първи път попаднал в града. Блуждаел по улиците и се разходил по пазара. Погледът му първо се спрял на магазин за хранителни стоки, не знаел какво продават там, за това влязъл в него.

Там видял един седящ човек, а около него дървени кутии със стафиди, праскови, бадеми, фъстъци и всичко най-вкусно на света. Но човекът не ядял от тези деликатеси.

Настрадин първо си помислил: „ Може би този човек е сляп и той не може да види, какви хубави неща са сложени пред него.“

Приближил се към седящия мъж и се убедил, че мъжът вижда. Постоял малко и помислил. Решил, че вероятно сляп се е родил. Гледа, но не вижда.

За да се убеди, че е прав. Настрадин дошъл близо до бакалина и насочил към очите му два от пръстите на ръката си. Тогава мъжът се развикал:

– Какво правиш? Едва не ми извади очите.

Настрадин се изненадал:

– Нима ти виждаш?

– А защо да не виждам? – попитал мъжът. – Ако ти виждаш, защо аз да не виждам?

– Ако ти виждаш, защо не ядеш?

– Ако ги изям ще си причиня вреда.

Като го чул, Настрадин грабна шепа стафиди и бадеми и започнал да ги тъпче по джобовете си.

– Какво правиш? – попитал бакалинът.

– А на теб какво ти пука? – казал Настрадин. – Нека вредата бъде върху мен.

Едно момиче беряло цветя на високия скалист бряг спускащ се към реката. Един рибар видял как то се надвесило, за да откъсне цвете, което се намирало много по-надолу. Изправило се, опитало се да запази равновесие, но загубило почва под краката си и с отчаян вик паднало в пропастта.

Когато изнесли мъртвото тяло на момичето, в стиснатия му юмрук намерили цвят от мак. Искайки да откъсне това цвете момичето загубило живота си.

Много хора, като момичето, преследвайки бързоувяхващите цветовете на временните удоволствие и забавление, не обръщат внимание, че под краката им няма твърда почва, а хлъзгави пътища, които водят към пропастта.

Това е присъдата на всичко „прекрасно“, което привлича погледа ни в този свят. На външен вид изглежда здраво и вечно, но изведнъж красотата избледнява, силите се изчерпват, славата помръква и дрехите се износват. Всичко в себе си носи разрушителна сила, като неразвито семе, което непрестанно действа и върви към своя край.

Срещаме около себе си постоянно уроци, но ние държим на своето, като слепи, нищо не виждаме. Трябва да отбележим, че слепи или заслепени всичко, което ни заобикаля си има своя край. Често мислим, че сме стъпили здраво и не чувстваме как скоро ще пропаднем, отдадени на днешните безгрижни наслаждения, сякаш те ще продължат вечно.

Помолете Бог да ви отвори очите, за да разберете как стоите, за да не погинете.

Един стар котарак срещнал малко котенце, което се въртяло в кръг и се опитвало да си хване опашката. Котаракът стоял и гледал как малкото се въртяло и падало. След това как отново ставало и продължавало да гони опашката си.

– Защо си гониш опашката? – попитал старият котарак?

– Казаха ми, – казало котенцето, – че опашката ми е моето щастие и аз се опитвам да го хвана.

Котаракът се засмял и казал:

– Когато бях малък и на мен ми казаха, че моята опашка е моето щастие. Много дни бягах след нея и се опитвах да я хвана. Падах останал без сили, след това отново ставах и хуквах да я гоня. Веднъж се отчаях и тръгнах на където очите ми видят. И знаеш ли какво забелязах?

– Какво? – с интерес попитало котенцето.

– Забелязах, че където и да ида, опашката ме следва.

Жената прекъсна разговора си с продавачката и затегли за ръка малко момченце, което стоеше тихо до тогава. Черните му коси обрамчваха малко бледо личице с очи като мъниста.

Минаха покрай един стол върху седалката, на която бяха разпръснати скоро откъснати стръкове с белоснежни главички. Жената се спря и прикани детето:

– Я си вземи цветята. Гледай как си ги разпръснал.

Момченцето се колебаеше и уплашено вдигна нагоре очи.

– Взимай ги! Какво гледаш. Какво ще дадеш после на Мимето. – весело добави жената.

Край тях мина дребна женица, на която времето бе втъкнало сребърни нишки в косите. Тя усети заповедническия тон и улови уплашения поглед на малчугана.

Обърна се към другата жена и шеговито каза:

– От сега го командвате, а какво ще стане, когато порасне.

Разбрала намека, жената подръпна детето и се засмя:

– Той ще порасне и няма да стои под чехъл

Айнщайн е казал: „Когато седя до едно красиво момиче един час изглежда като един миг, а когато седиш в горещ тиган минутата изглежда като един час“,

Забелязали ли сте, че когато пътувате времето спира? Седмицата минава като месец.

Защо времето тече по различен начин?

По този въпрос има много книги и научни изследвания.. Например книгата „Покоряване на времето“ от Стив Тейлър. В нея се казва, че:

С напредване на възрастта, времето се ускорява.

Когато сме отворени за нови преживявания или сме в нова среда, времето се забавя.

Ако си погълнат от нещо, времето минава бързо.

Ако не сте се съсредоточили в нещо, времето минава бавно.

Имам свое обяснение за ускоряване на времето. Да започнем с въпроса: Кога времето преминава мигновено? По време на сън.

Седмицата минава като един ден, зашлото спим, може да се спи и с отворени очи. Липсата на информация води до загуби на време и памет.

Има още една причина за бързото протичане на времето. Това е деленето на важни и второстепенни събития в живота. Например, когато човек очаква събота и неделя, останалите дни изпадат в паметта.

Времето в къщи може да тече така, както и когато сте на пътешествие. Осъзнах, че най-интересните събития се случват всеки ден, а не точно в определен ден от седмицата и времето се разтегна.

Преди това между значимите дати времето минаваше за миг, а сега между петък и вторник усещам цели три дни! Това си е направо вечност!

Времето може да се забавя и ускорява. Това е функция на съзнанието. Според течението на време можете да определите в какво състояние се намирате в момента.