Едно момиче беряло цветя на високия скалист бряг спускащ се към реката. Един рибар видял как то се надвесило, за да откъсне цвете, което се намирало много по-надолу. Изправило се, опитало се да запази равновесие, но загубило почва под краката си и с отчаян вик паднало в пропастта.

Когато изнесли мъртвото тяло на момичето, в стиснатия му юмрук намерили цвят от мак. Искайки да откъсне това цвете момичето загубило живота си.

Много хора, като момичето, преследвайки бързоувяхващите цветовете на временните удоволствие и забавление, не обръщат внимание, че под краката им няма твърда почва, а хлъзгави пътища, които водят към пропастта.

Това е присъдата на всичко „прекрасно“, което привлича погледа ни в този свят. На външен вид изглежда здраво и вечно, но изведнъж красотата избледнява, силите се изчерпват, славата помръква и дрехите се износват. Всичко в себе си носи разрушителна сила, като неразвито семе, което непрестанно действа и върви към своя край.

Срещаме около себе си постоянно уроци, но ние държим на своето, като слепи, нищо не виждаме. Трябва да отбележим, че слепи или заслепени всичко, което ни заобикаля си има своя край. Често мислим, че сме стъпили здраво и не чувстваме как скоро ще пропаднем, отдадени на днешните безгрижни наслаждения, сякаш те ще продължат вечно.

Помолете Бог да ви отвори очите, за да разберете как стоите, за да не погинете.