Тодор седеше в края на работния ден с лопата в ръцете. Трябваше да е доволен от работата, която е свършил днес, но уви. Бе прекалено уморен.

Раменете го боляха, а умът му бе зает с новопоявилия се проблем.

– Иска ми се да избягам от всичко, – Тодор въздъхна тежко.

Той вдигна и двете си ръце нагоре, като остави лопатата.

– Като се прибера ще си включа телевизора, – започна сам да крои планове за вечерта. – Не винаги го слушам, но поне не се чувствам сам.

Изведнъж Тодор трепна, нещо се събуди в него.

Той затвори очи и прошепна:

– Господи …

Умората го възпираше, за да каже нещо повече, но в тази дума се съдържаше изтощението, отпадналостта, безсилието и немощта му.

Тодор явно бе избрал при Кого да отиде. Изборът му бе правилен, защото именно Този ни призовава: „Елате при мен всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя“.

Такава почивка не можеше да му даде телевизията, нито добрият сън, защото те предлагат краткотрайна и зависеща от обстоятелствата отмора.

Бог винаги ни дава истинска почивка дори сред проблемите. Той е в контрол на нещата.

Можем да Му се доверим. Да издържим в трудни ситуации поради силата за възстановяването, които само Той може да даде.

Фалима бе собственик на плантация в Индонезия.

Един ден тя събираше вода от потока. Тогава я нападна крокодил.

Влечугото хвана жертвата си за краката и я завлече във водата.

Фалима започна отчаяно да вика:

– Помощ! Помогнете ми! ….

А в същото време не преставаше да се бори с агресора.

Работници от плантацията се събраха на брега при резервоара. Те започнаха да плашат крокодила, а същевременно протягаха прътове към жената, за които тя можеше да се хване.

Въпреки че крокодилът беше наистина уморен и пусна жертвата си, всичко не се случи веднага, а чак след агонизиращ час и половина.

Самата Фалима не можеше да повярва на случилото се със нея:

– Нима съм издържала толкова дълго време в устата на крокодила?!

След инцидента тя бе откарана в болницата, защото имаше дълбоки прободни рани по крака, но лекарите са сигурни, че пациентката скоро ще се възстанови напълно.

Фалима бе много уплашена. Тя сподели:

– Щом затворя очи, в съзнанието ми непрекъснато се появява крокодилът.

Физическите рани ще заздравеят много по-бързо, но за освобождението ѝ от шока ще е необходима май повече време.

Костадин искаше бързо да приспи дъщеря си Нели и да се заеме със своята работа.

Да, но никое дете не разбира защо трябва да си ляга, когато още му се тича и скача. То не е изразходвало още цялата си енергия.

Най-накрая Нели се намери в леглото.

Когато баща ѝ я целуна по челото за лека нощ, тя бързо отвори очи и каза:

– Нямам търпение да се събудя.

Това може да го каже само едно малко дете.

Нели можеше да изкаже тези думи, защото обичаше да играе безспир, смееше много, но грижите оставяше на баща си.

Нека направим същото.

Какво точно?

Да станем като децата. Ако не променим целия си възглед като малките момчета и момичета, няма да влезем в Небесното царство.

С други думи, престанете да гледате на живота като възрастен. Вижте го през очите на дете.

„Нямам търпение да се събудя!“

Това са думите на детската вяра.

Димо страдаше. Той бе навел глава и аха да се разплаче, когато до него се яви Дичо, който го дръпна и веднага го попита:

– Какво става с теб?

Димо вдигна насълзените си очи. Погледна приятеля си. Въздъхна дълбоко и каза:

– Не исках да го правя, но той толкова настояваше, че отстъпих, а сега съжалявам.

– Валери със своята натрапчивост понякога е доста арогантен, – съгласи се Дичо. – Защо изобщо го слушаш?

Димо вдигна рамене и се сви на пейката.

– Ясно, – щракна с пръсти Дичо, – страхуваш се от отхвърляне. Така прави всеки, който следва тълпата.

– Добре де, – троснато започна Димо, – ти не носиш ли това, което другите обличат, за да не изпъкнеш? Искаш да си част от тях.

– Виж, – добродушно се усмихна Дичо, – ако сме наситени с Божията любов, няма нужда да се мъчим да спечелим любовта на другите.

– Всеки от нас има стремеж да подобри нещо в себе си, – уклончиво каза Димо.

– Ние се променяме, защото вече имаме Божията съвършена любов.

– Съвършена любов, – Димо недоволно сбърчи нос.

– Тя познава миналото и дава ясна визия за бъдещето.

– От къде ще я знае? – попита Димо подигравателно.

– Бог знае цялата ти история, от първия до последния ти дъх. И когато си наситен с Божията любов, Той явно демонстрира това: „Ти си мой“.

Това бе невероятен кораб. Персоналът се грижеше безплатно за здравето на стотици хора от Африка.

Екипът оправяше цепнатина в небцето, възстановяваше възможността на неподвижни крака да ходят и какво ли още не.

И всичко това се набиваше на очи, но какво да кажем за инженер Малинова. Тя оставаше незабелязана.

– Коя е тя? И какво прави изобщо на този кораб? – попита с изненада един от журналистите, които снимаха и постоянно пишеха, за този невероятен помощник на много бедни хора в Африка.

– Едва ли лекува хора, – обади се човекът с камерата.

Инженер Малинова се усмихна и обясни:

– Назначена съм да работя на пречиствателната станция на кораба.

– И за какво е нужна такава? Не се ли изхвърля всичко във водата? – искаше да изясни нещата за себе си журналистът.

– Четири хиляди литра отпадъци се произвеждат всеки ден, – кимна леко с глава Малинова, – а управлението на този токсичен материал е сериозен бизнес.

Да, тя се грижеше тръбите и помпите да снабдяват с достатъчни количества от необходимото при животворните операции.

Лесно е да ръкопляскаш на тези, чието служение е явно, но не бива да се пренебрегват и тези, които поддържат първите.

Не могат да се издигат едни дарби по-високо от други.

Всеки дар е важен, независимо дали е чудотворно изцеление или е в помощ на другите.

Всъщност, колкото по-малко важна е ролята, толкова по-голяма чест заслужава.

„Тия части на тялото, които се виждат да са по-слаби, са необходими“.