Евгени Павлов работеше като готвач в един от училищните столове на града. Той обичаше много децата. Видеше ли разплакано дете, отиваше при него и се стараеше да прогони мъката му.

Веднъж отиде до съседното селище за продукти. След като натовари всичко, се спря на една не много оживена улица и реши малко да отдъхне. Денят беше много тежък за него и умората си каза думата.

Вече затваряше очи, когато върху колата му падна мрежа против комари и мухи.

„Ааааа … и тук ли няма да ме оставят на спокойствие поне малко“, – каза си Евгени.

Той излезе от колата и бе решил сериозно да се скара на злосторника.

Когато вдигна очи нагоре, видя, че прозорецът бе отворен, а на корнизът му виси момиченце на не повече от годинка.

Евгени трепна, но бързо съобрази, къде ще падне детето и се премести бързо натам.

Момиченцето се бе отскубнало от прозореца и вече летеше надолу.

Евгени енергично пристъпи и разтвори ръце.

Когато усети малкото телце до гърдите си, той въздъхна дълбоко, притвори очи и каза:

– Слава Богу, успях да го хвана…

Детето бе ударило силно рамото му при падането си, но когато медиците от пристигналата линейка поискаха да го прегледат, Евгени махна с ръка.

– Нищо ми няма, вижте детето! Добре ли е?

– То е добре, но нека да ви прегледаме, – настоя лекарят от линейката.

– Добре съм, ще се оправя, – усмихна се Евгений на малкото момиченце.

Павлов отиде до колата си, седна зад волана и потегли.

Когато се прибра усети силна болка в рамото. Отиде до поликлиниката. Направиха му рентгенова снимка. Оказа се, че има малка пукнатина в костта.

– Няма страшно, – засмя се Евгени, – нали детето остана живо и нищо му няма.

А в това време майката на момиченцето обясняваше:

– Ането се облегна на мрежата, която бе закрепена за рамката, но се откъсна от прозореца. Протегнах ръце, но не успях да хвана детето, което полетя след нея. Къде е мъжът, който спаси дъщеря ми? Искам да му благодаря.

– Той си тръгна, – каза един от присъстващите, като посочи вече празното шосе, по което бе отпътувал Евгени.

Бог не е против това да имате пари. Той се противи на това, че парите властват над вас. Бог няма нищо против да печелите повече, Той е срещу това, че вие разчитате на средствата, които сте придобили, а не на Него.

Защо? Защото парите могат да се превърнат в жалък бог. Тяхната власт е ограничена. С тях не всичко можеш да купиш. Те съвсем не са достатъчни, за да придобиеш някои неща.

Ако имате нужда от изцеление от неизлечима болест, нима парите могат да ви помогнат? Ако вашето семейство се разпада, парите няма да го възстановят.

Но ако вие първо търсите Бога в живота си, колкото и лошо да изглежда положението ви, за него има изход.

Бог е щедър. Той иска да имате, както и вие желаете това за децата си. Неговият план се заключава в това, всички ваши нужди да бъдат снабдени според Неговото богатство в слава в Христа Исуса.

Ако поддържате правилните приоритети, ще позволите на този план да се изпълни във вашия живот.

„Първо търсете Неговото царство и Неговата правда и всичко друго ще ви се прибави“.

Направете угодни на Бога приоритетите си. Вместо да гледате някъде настрани, повдигнете очи към Него и всичко останало ще ви следва.

Този ден беше много тежък за Симона. Ту валеше, ту слънцето се опитваше да надникне между облаците, но топлината му не се усещаше заради студения вятър.

Тя се прибра у дома си и приседна на края на дивана за малко, но изведнъж се строполи на пода ….

Така я завари един от синовете ѝ. Момчето се уплаши и започна да се тресе цялото, но намери сили и звънна по телефона:

– Мама ….. припаднала …. Вазов …14 а….

Линейката бързо дойде и Симона бе откарана бързо в болницата. Съпругът ѝ Веселин и двамата ѝ сина всеки ден ѝ ходеха на свиждане, но състоянието ѝ не се бе променило.

Вече 12-ти ден Симона беше в кома. Лекарят предложи на Веселин:

– Нека да изключим апаратите, които поддържат живота ѝ.

Веселен все още хранеше някаква надежда, че жена му ще отвори очи и за това каза:

– Бих искал да се посъветвам и с останалите от роднините и тогава ….

– Побързайте, – настоя лекарят, – няма смисъл да се отлагат нещата.

Веселин с натежало сърце се прибра в дома си. Звънна на близките на жена си и им каза, че иска да поговори с тях относно състоянието на Симона.

Повечето бяха заети, но някои от тях дойдоха. Когато леля ѝ Станка чу за какво точно става въпрос каза:

– Веселине, никой не е искал това да се случи, но Симона все казваше: „Когато умра, искам да стана донор на органи“. Каква по-добра възможност от тази, да изпълним желанието ѝ.

И всички се съгласиха.

На другия ден роднини и близки се събраха край Симона, за да се сбогуват с нея.

Веселин се надвеси над нея и тихо ѝ прошепна на ухото:

– Бори се, любов моя. Не трябва да преставаш да се бориш.

И изведнъж …. Това, което се случи силно разтърси всички присъстващи.

Жената, която изобщо не се движеше и не говореше, внезапно каза:

– Аз съм борец.

Това беше само началото. Скоро Симона се пооправи и напълно се възстанови.

По-късно тя споделяше с приятелите си:

– Думите на любимият ми бяха чудотворно лекарство за мен. Те спасиха живота ми. Не преставайте да казвате на хората, които обичате, колко скъпи са те за вас.

Този въпрос може да ви изглежда странен, но ви насърчавам да помислите върху него.

Твърде често след като получаваме спасение и живота ни малко се изчиства, ние губим състрадание към тези, които все още са изгубени в този свят.

Гледаме пияницата как се олюлява на улицата, колега, който мами началника си и разказва мръсни вицове, и вдигаме презрително духовния си нос.

Но ако наистина разбирахме сърцето на нашия Небесен Отец, никога не бихме постъпили така.

Исус е разказал една притча, която много добре разкрива Неговото сърце. Това е притчата за блудния син.

Навярно сте слушали много пъти тази история. Въпреки, че синът се разбунтувал, баща му с радост го приел обратно, когато той се покаял.

Там има една интересна фраза: „А когато бе още далеч, видя го баща му, смили се, и като се завтече, хвърли се на врата му и го целуваше“.

Този израз много ясно разкрива сърцето на един любящ баща. Тя ни казва, че преди синът му да се покае, баща му вече чакаше и се надяваше, че той ще се върне у дома.

Всяка сутрин бащата гледаше към хоризонта, надявайки се да види силуета на сина си. И в края на деня той правеше същото … устремил очите си с надежда нататък.

Той винаги мислеше за сина си, и сърцето му бе изпълнено с любов към него. Такава искрена любов, че в деня, когато синът му си дойде у дома, той изтича да го посрещне, и го целуна.

Това е сърцето на нашия Небесен Отец относно грешниците.  Така Той се е отнесъл и към нас, когато ние се скитахме изгубени в този свят. Неговото сърце ни прие с отворени обятия, когато бяхме окаляни от греха.

Този свят е пълен с уморени хора, които се лутат безнадежно и не знаят за тази Бащина прегръдка.

Те не са „грешници“, а наши потенциални братя и сестри, които са изгубени и отчаяно се нуждаят от любящия Небесен Отец.

Не трябва да гледаме на тях от високо. Нека Бог ни помогне да ги върнем у дома.

Четвърт век след края на Втората световна война в горите под Вязма бе намерен заровен в земята танк. На него се забелязваше номер 12. Люковете на танка бяха свалени надолу, а в корпуса му зееше голяма дупка.

Когато изкараха танка, на мястото на водача откриха останките на младши лейтенант. Той имаше револвер с един патрон, карта, снимка на приятелката си и неизпратено писмо.

В него пишеше:

„Здравей, Вяра!

С теб, за съжаление, няма да се видим.

Вчера по обяд стреляхме по една хитлеристка колона. Фашистки снаряд проби страничната броня и експлодира вътре. Докато карах танка навътре в гората, Васко почина. Раната ми е жестока.

Погребах Васко в брезовата горичка, докато беше още светло. Той нищо не можа да ми каже преди да издъхне. Какво да предам на дъщеря му и побелялата му съпруга.

От три танка остана само един.

Смрачаваше се и аз влязох в гората. Нощта премина в страдание, загубих много кръв. Болката пропълзя към гърдите ми и обхвана целия ми гръден кош, но на душата ми стана спокойно.

Срам ме е, че не направихме всичко, което трябваше да сторим. Другите гониха врага и не му позволиха да продължи към нашите поля и селища.

Никога не бих изживял живота си така, ако не беше ти, Вяра. Ти винаги ми помагаше там в нашето село и дори сега.

Навярно, който обича, той е добър към хората. Благодаря ти за всичко, мила! Човек остарява, но небето е вечно младо, като твоите очи, на които толкова се възхищавам. Те никога няма да остарея, няма да променят цвета си.

Ще мине време. Раните ще се заличат. Хората ще построят нови градове, ще посадят нови градини. Ще настъпи друг живот.

Пак ще се влюбиш и ще имаш красиви деца. Аз съм щастлив, че си отивам изпълнен с любов към теб.

Твой Иван“.

Вяра Петрова получи писмото адресирано до нея, след почти 30 години …