Цигулар облечен с бледа тениска, нахлупил на главата си бейзболна шапка, свиреше близо до гарата.

Той едва докосваше с лъка си струните, а се разнасяше прекрасна музика.

Повечето хора преминаваха край него, без да му обръщат внимание. Само една малка част спираха, за да се насладят на поредното парче.

Кой беше той?

Един виртуоз на цигулката, но за повечето това нямаше значение.

Дори, когато изсвири едни от най-трудните цигулкови произведения в света, цигуларят не успя да привлече вниманието на болшинството.

Колко лесно пропускаме чудесата, случващи се пред нас?!

Бог е навсякъде, „изпълва небето и земята“. Той присъства и на най-обикновените места.

Нека държим очите и ушите си отворени, за да Го наблюдаваме и слушаме.

Рени бе на брега на морето. Тя възприемаше визуално величината му. Усещаше бушуващият му ритъм и солената миризма.

Тя обичаше да стои на брега на морето, достатъчно близо, за да може водата да докосва пръстите на краката ѝ, след всяка разбиваща се вълна.

Рени гледаше напред, докъдето ѝ стигаха очите. Безкрайна гледка изпълнена само с вода.

Когато вълната отново докосна краката ѝ, тя се усмихна:

– Това докосване ми напомня за поканата, която Исус отправя всеки ден. Той ме кани в живот, свободен от робство, напълно потопен в дълбините на Неговото безгранично присъствие, любов, благодат, мир и радост.

Такъв призив да се живее в свобода получава всеки от нас.

Ежедневната покана, ни зове:

– Напусни бреговете на комфорта. Почини си в дълбините на това, което е Той.

Това е покана да заменим живот, който държим под контрол, с живот воден от Неговия Дух.

Не позволявай да те спре каквото и да е, за да направиш тази замяна.

Слави скептично присви очи:

– На приказки е лесно. Много хора твърдят, че са приели Христос, но малцина носят Неговия характер.

– Истинският последовател на Исус ….., – започна Петко дълбокомислено, но бе прекъснат от Милан.

– ….. е пълен с благодат. Закотвен е в истината и е безстрашен в любовта. Не играе на сигурно.

– Той обича цялостно, – обади се и Методи. – Прощава от сърце и живее отдадено за другите.

– Ако казваме, че Го следваме, но животът ни не Го отразява, какво всъщност следваме? – попита Слави.

Милан плесна с ръце:

– Не е нужно да се имитира християнската култура. По-добре да гледаме към Христос.

– Ходим ли, както Исус? Отразяваме ли Неговата природа в начина, по който обичаме, водим и живеем? – въздъхна дълбоко Панайот, който до сега само седеше и слушаше.

– Който твърди, че живее в Него, трябва да живее както е живял Исус, – поклати глава Станимир.

Останалите се съгласиха с него.

Пламен обясняваше нещо на приятеля си Крум, като размахваше ентусиазирано ръце:

– Чуй само: „Който пази смоковницата ще яде плода ѝ, а който се грижи за господаря си ще бъде почитан”.

– Да, има парадокс в това, – съгласи се Румен.

– Явно е, дори и най-дребните задачи на слугата, , – побърза да отбележи Пламен, – който защитава своя господар, ако са изпълнени добре, са повод за почит. Всяка добре свършена работа е достойна в очите на Бога.

– В този свят тези, които полагат труд се смятат за по-долни от тези с положение и висок пост, – забеляза Румен.

– Виж, – Пламен развълнувано вдигна ръка, – Бог още в самото начало бърка в пръстта и прави човек и Той не смята, че това е под достойнството Му.

– Дори Исус, когато дойде на земята, не бе с много свободно време, Той бе дърводелец, – кимна с глава Румен.

– Ако не вършиш работа и то работа, с която можеш да се гордееш, ти си откъснат от своята човешка същност, – заяви Пламен. – Душата ти ще атрофира. В крайна сметка работата не е зло, а благо.

– И все пак не е задължително това да бъде голяма кариера, която да промени света, – засмя се Румен. – Всяка работа, която е полезна за другите и е свършена добре, заслужава почит.

– Презираш ли работата на метачките или тези, чиято работа е доста мръсна? – предизвикателно попита Пламен.

– Почакай, – спря го с вдигната длан Румен. – Някои презират и хора, които градят кариера, за която се изискват повече умения и образование.

– Тези различия за нас не трябва да имат значение, Исус приемаше всички, – поклати глава Пламен.

Донка много се възхищаваше от сестра си. Искаше да бъда точно като нея. Харесваше ѝ как се облича. Колко бе отговорна за всичко. Как се контролираше във всяка една ситуация.

Донка тайно си мечтаеше:

– Само да порасна, тогава ще правя нещата, които тя прави.

Когато сестра ѝ излизаше с приятели, Донка бързо тичаше в стаята ѝ. Там обличаше дрехите ѝ, нахлузваше обувките ѝ и си представяше как прилича на по-голямата си сестра.

– Всичко върши без усилие, – завиждаше ѝ Донка.

Минаха години.

Донка вече не живееше с родителите и сестра си. Тя бе много далече от там, но въпреки всичко търсеше модели за подражание. Това бяха известни личности или артисти, които гледаше по филмите.

Каквато и маска да сложеше, никоя не ѝ пасваше. Дори сред съучениците си се отличаваше, макар да опитваше да се облича и да ходи като тях.

Един ден Донка прочете от Библията:

„Преди да те оформя в утробата, те познах, и преди да се родиш, те осветих“.

Тя уплашено затвори Книгата. Когато я отвори отново, попадна на същото място.

– Ти ли ми говориш, Господи? – попита плахо Донка.

– Да, – бе отговорът. – Избрах те. Сега бъди това, за което Съм те призовал.

Очите на Донка се напълниха със сълзи.

До сега, тя ясно не осъзнаваше, че е отделена.

Донка падна на колене:

– Татко мой, опитвах се бъда това, което не съм. Днес оставам всичко, което ми харесва в другите и желая да бъда това, за което Си ме създал. Помогни ми да ходя в призванието, което Си определил за моя живот.