Веднъж малката Люси доде при майка си и я попита:
– Мамо, аз от къде съм?
Майката леко се смути, но все пак реши, че след като детето иска да знае, то сега е най-подходящото време да каже на дъщеря си.
Тя сложи малката си дъщеря на колените си и започна да ѝ разказва:
– Ние се срещнахме с баща ти и се обикнахме. Оженихме се. И като проявление на любовта ни един към друг в мен се зачена живот, който започнал да се развива и да расте. Накрая ти се роди, а сега седиш на колените ми.
Детето слушаше с широко отворени очи. Когато майката свърши своя разказ момиченцето коментира възторжено:
– Еха, каква история! Това е нищо в сравнение с краткия отговор на чичо Петър! Когато го попитах от къде е, той просто ми каза, че е от Сливен.

За Ерик Лидъл, мисионер и известния спортист-бегач, на който е посветен филма „Огнените колесници“, някой е казал:
– Той проявява безкрайно смирение в победата и безкрайна щедрост в поражението.
Това е една от най-добрите дефиниции за кротост. Ерик Лидъл се е  стремял да използване колкото се може повече възможностите, дадени му от Бога. Но неговата кротост, благост и доброта предразполагали дори и тези, които той побеждавал в състезанията.
Кротостта е немислима без самоотвержеността. Това понятие има две значения, отрицателно и положително. В първия случай то означава отричане и отхвърляне, а във второто – дар.
Тези, които са се посветили да върши волята на Бога, не държат толкова за живота си. Те са научили тайната на себеотрицанието. Предали са живота и волята си на Христос. И в отговор, той им дава живот, който е много по-богат и по-пълноценен, отколкото те някога са могли да си представят.

Работният ден беше свършил. Жените свършили с едно друго в къщите се хукваха към пейката, както някои подигравателно я наричаха „клюкарката“, защото на нея жените споделяха това, което са видели и чули през деня.

Обикновено мъжете отсядаха на чашка в местната кръчма. Мрачни, небръснати, с мътен поглед вперен в чашата, мъчеха да удавят в алкохола болката и мъката си.

Това е ежедневието на повечето села днес.

Та да се върнем на „клюкарката“.  Тук жените споделяха и търсена утеха една от друга. Те не просто „обменяха новини“, а търсеха отговори на въпроси, които ги измъчваха и притискаха в ежедневието.

Дечка беше едра жена, вечно усмихната. Тя не можеше да се удържи на едно място и винаги започваше първа:

– Чухте ли за Мичето? Мъжът ѝ нещо се скарал със сина им, а дъртият да вземе ножа и да го убие. Младо момче, още на живота не се е порадвало. Ами тя, вие и стене, но седи при Рангел. Бог да го убие!

– Какво да прави, къде да отиде? – каза примирено Гаца и въздъхна дълбоко.

Петрана бе буйна, не прощаваше на никой, каквото бе ѝ на сърцето, това ѝ беше и на устата.

– Що не земе Бог да ги затрие такива? А кара слабите и немощните да страдат. Виж Рангел, мъж като върлина, но като се напие, всички са му криви. Сигурно си е попийнал яко, щом е заклал момчето.

Жените на пейката се умълчаха, всяка от тях имаше не малко проблеми в дома си, но тази новина ги бе разтърсила жестоко.

Баба Стойна, най-възрастната жена в махалата, седеше на края на пейката. Обикновено само слушаше какво си говорят жените. Тя разбираше болките и мъките им много добре. Самата тя бе преминала през огън и вода. Загубила бе мъжа си, двамата си сина, а сега и един от внуците си.

– Няма ли Бог да накаже тези изверги и непрокопсаници? – задави се в сълзи Веска, комшийката на Рангел.

Баба Стойна вдигна глава, прибра разпилелите се бели кичури под черната забрадка и с мекия си и топъл глас каза:

– Нашите мъже са жестоки и не мислят за последиците от действията си, но Бог ги обича и тях, и им дава още един шанс да се поправят.  Мислите ли, че на Рангел му е леко сега, след като е дошъл на себе си?

– Но кака Миче, защо трябва да тегли? – прекъсна я Тодора.

– Бог и нея обича, – каза баба Стойна. – За това и на нея, и на нас ни дава сили да издържим, преминавайки през всичката тая мъка и болка.

Мракът пълзеше и потапяше всичко наоколо в тъмнина но в душите на жените бе светло и спокойно, защото те знаеха, че не са сами и има на кого да се облегнат.

Днес е време за гатанка. Помислете добре и не прибързвайте с отговора!
А ето я и самата загадка:
Когато бях млад разливах благоухание под слънцето.
Като станах на средна възрат ви карах да бъдете безгрижни, невнимателни и небрежни.
А когато остарях, започнахте да ме цените повече от всякога.
Кой съм аз?
Не хитрувайте и не поглеждайте отговора. Напрегнете малко мозъка си!
Отговор: отонив.

Възможността да споделят помежду си своите емоции, чувства, тревоги, страхове и проблеми, е неразделна част от брачния живот.  Това е много важно.
В една връзка с любим човек трябва да бъдеш в състояние да се разкриеш, да не се страхуваш да се покажеш. Тогава в брака можеш да бъдете самия себе си и няма да се страхуваш, че ще бъдеш отхвърлен.
Обикновенно съпрузи, които не са уверени в себе си и не се уважават, се страхуват, че ще бъдат отхвърлени. Винаги намират извинения, оправдния, за да не говорят и да не споделят чувствата си.
Смятате ли, че двама души могат да се разберат без думи? И това става, но не и при изграждане на първоначалните взимоотношения. Това може да стане, когато двама души са живели в разбирателство и хармония дълги години. Тогава всеки един от тях знае как ще реагира или какво ще каже другият в дадена ситуация.
Мълчанието в съпружеските отношения не се приема добре.
Ако един от съпрузите не говори, предизвиква у другия чувството за вина. Дори може да се възприеме като наказание.
Много хора изпадат в отчаяние, защото когато се опитват да обсъдят проблемите в брак, партньорът се ограничава до едносрични отговори на въпросите.
Ако единият от съпрузите настоява, старае се да разбере, какво изпитва и чувства другия, предизвиква отдръпване. В крайна сметка двойката остава разединена, което разрушава взимоотношенията между двамата.