Даниел сподели с Марко нещо, което се бе избистрило в главата му:

– Бог не отговаря, защото хората са заети. Той отговаря, защото са гладни. Не глад, който се изпълнява, а глад, който остава.

– Именно гладът сигнализира за готовност и разкрива към какво всъщност посяга човек, – съгласи се Марко.

– Много хора се молят правилно, но желаят слабо, питат, но не се задържат за да получат отговор. Те търсят, но не остават достатъчно дълго, за да могат нещата да се уредят, – отбеляза Даниел.

– В резултат на това срещите остават плитки, не защото Бог ги удържа, а защото апетитът им е слаб, – уточни Марко.

– Истината е много проста. Дълбочината винаги отговаря на дълбочината. Небето не отговаря на любопитството, а на глад, – заяви Даниел.

– Ето защо хората могат да седят в една и съща атмосфера, да чуват едни и същи думи и си тръгват по различен начин, – спокойно отбеляза Марко. – Разликата не е в достъпа, а в апетита.

Даниел поклати глава:

– Желанието определя колко истина се абсорбира и колко дълбоко се задържа. Молитва без глад става механична. Гладът ѝ придава тежест.

– Гладът държи хората ангажирани, – размаха ръце Марко, – когато достойнството, комфортът или церемониалът предложат отстъпление, тогава небето отговаря.

Даниел смръщи вежди. Той се замисли дълбоко, след което изстреля бързо:

– Желанието е това, което ни държи в присъствието на Бог, когато всичко останало се опитва да ни издърпа. Ако то е живо, вниманието следва естествено. Връщаме се към Словото не по задължение, а защото нещо в нас не е свършено. Молитвата преминава от дисциплина към преследване. Ние вече не насилваме фокуса, а реагираме на глада.

– Какво да правя, когато открия, че духовният ми живот е сух? – попита Марко.

– Ако разбереш това, не започвай с увеличаване на активността, а с изследване на апетита. Какво наистина искаш? Не това, което звучи правилно, а това, което твоите действия разкриват. Желанието винаги е честно. Показва се в това, което преследваш, което защитаваш и с което си готов да останеш.

Днес ви каня да събудите глада си. Не за преживявания, а за истината. Не за вълнение, а за дълбочина.

Гладът е вратата, през която се среща молитвата. Желанието е начинът, по който държим истината, докато тя стане осезаема.

Това бе героично кацане на спрял пътнически самолет над пълноводна река.

Когато капитанът слизаше от спасителния ферибот, каза на служителя си:

– Трябва да знам кой е ранен и колко тежко. Нужно е преброяване. Сто петдесет и пет, това са пътниците и екипажът.

– Добре. А вие как сте? – попита служителят.

– Ще отговоря на този въпрос, когато преброим точно сто петдесет и пет човека, – бе отговорът.

Капитанът тормозеше всеки, който би го изслушал:

– Искам да знам резултата от преброяването.

Най-накрая служител влезе в болничната стая, където преглеждаха капитанът. Той му се усмихна и каза:

– Преброяването свърши.

Капитанът повдигна вежди въпросително.

– Сто петдесет и пет, – отговори служителят.

Исус също се интересува от преброяването. Той е Добрият Пастир, който оставя деветдесет и деветте овце, за да търси едната изгубена овца. Когато я намери, Той „се радва за тази една овца, отколкото за деветдесет и деветте, които не са се заблудили“.

Това не означава, че едната изгубена овца е по-важна от останалите. Но има радост от облекчение, когато бъде намерена.

Йосиф преглеждаше обявите за работа. Той бе разочарован.

Предишните му работни места като сервитьор бяха добре платени, но редовните смени през уикенда, типични за ресторантьорската индустрия, го затрудняваха, като новоповярвал в Исус, да посещава редовно църква.

– Защо Бог не отговаря на молитвата ми? – оплакваше се Йосиф. – Нима Господ не иска да ходя на църква?

Отне му цяла година, преди Йосиф да осъзнае, че трябва да опита в различна индустрия.

Най-накрая си намери работа с редовни смени през седмицата.

– Благодаря на Бога, – каза си Йосиф, – дългото чакане ме направи по-зрял във вземането на решения.

Този процес на смяна на работата също така научи Йосиф какво означава да упорстваш в живота и да се доверяваш на Бог да разкрие Своите планове в Неговото време.

Чакането на Божия отговор може да бъде трудно, но то ни прави по-зрели и непоколебими, укрепва вярата ни и ни дава по-дълбоко разбиране за това какво означава да се доверим на Бог.

Соня бе на пет години, смяташе се вече за голяма, но се страхуваше от гръмотевичните бури. Не толкова от дъжда и вятъра, а от звука на гръмотевицата.

Всеки път, когато имаше такава буря, Соня реагираше по един и същи начин.

Отиваше до малкото стерео в хола и включваше музика за поклонение на Бога.

Един ден баща ѝ я попита:

– Защо правиш така?

– Гръмотевиците ме плашат, но музиката ме кара да се чувствам добре.

Това бе нейния начин да реагира на бурята.

Гръмотевицата беше истинска, но и отговорът ѝ също.

Тя не можеше да контролира бурята, но можеше да избере това, което слушаше. Така увеличи обема на мира си.

Бурите са част от живота. Те се появяват в нашето здраве, нашите финанси, нашите взаимоотношения и нашите емоции. И страхът се опитва да се издигне с тях, но страхът не трябва да побеждава.

Въпросът е върху какво ще се фокусираме? На какво ще се настроим?

Изборът ѝ не успокои бурята, но успокои самата Соня.

Когато насочим вниманието си към Бога, сърцата ни могат да намерят мир дори в хаос.

Може да не успеем да спрем гръмотевиците, но можем да изберем гласа, който слушаме.

Радо се разхождаше по улицата. Срещна мръсен клошар. Той бе покрит със сажди от главата до петите. Имаше голяма брада с изгнила храна полепнала по нея. Държеше чаша кафе и мърмореше като вървеше.

Внезапно клошарът се обърна към Радо:

– Хей, господине. Искаш ли малко от кафето ми?

Радо усещаше, че не трябва да отказва. Отпи от чашата му, насърчи го и го попита:

– Ти си доста щедър, раздаваш кафето си тази сутрин. Какво ти става, че изведнъж реши да го направиш?

Отговорът бе:

– Е, кафето беше особено вкусно тази сутрин и реших, че ако Бог ми даде нещо добро, трябва да го споделите с хората.

Радо попита:

– Има ли нещо, което мога да ти дам в замяна?

И очаква да чуе:

– Дайте ми … долара.

Клошарът каза:

– Би ли ме прегърнал.

Радо го прегърна.

Хората, които минаваха по улицата ги зяпаха, красиво облечен мъж се прегръщаше с един мръсен клошар. Смущаваха се, но постепенно смущението премина в страхопочитание.

Радо чу глас, който отекваше по коридорите на времето:

– Бях гладен. Нахранихте ли Ме? Бях гол. Облякохте ли Ме? Бях болен. Ти погрижи ли за Мен? Аз бях безделникът, с който се запозна на улица, прегърна ли Ме. Защото, ако го направиш на най-малкия от тези, братя и сестри мои, ти си го направил на Мен.

Тогава Радо си спомни думите на Майка Тереза:

„Ние сме съзерцателен род. Първо медитираме върху Исус, а след това излизаме и Го търсим прикрито“.

Виждам ли хора, лекувам ли хора, обичам ли хората, сякаш са Исус?