Как стана, никой не разбра, но днес в парка се срещнаха няколко майки, които имаха деца в предучилищна възраст.

Всяка имаше какво да сподели.

– Моя не можах да го науча да си събира играчките. Все трябва да вървя след него, – оплака се една от майките.

– Я моята все си бърка в носа, – въздъхна друга. – Не можах да я отуча от това.

Оплакванията бяха безкрайни.

Млада жена, която седеше отстрани, ги слушаше внимателно. Тя нямаше техния опит, защото още не бе омъжена.

Изведнъж неволно се намеси в разговорът им:

– Знаете ли за какво ми говори всичко, което чувам от вас?

Една част от жените махнаха с ръка, дори една ядно каза:

– Какво разбираш ти? Навярно още нямаш деца.

Младата жена не се обиди, а добави:

– Всека от вас ми прилича на празна кутия от сок, която се нуждае да се напълни.

Жените се намръщиха. Бяха готови да я натупат, но нещо ги спря.

А тя продължи:

– Вие се нуждаете от Източника на жива вода, Който може да ви изпълни напълно.

– И къде е този източник на вода? – попита една от жените иронично.

– Не къде е, а кой е Той, – усмихна се младата жена. – Всяка от вас се нуждае от Исус Христос, Източника на живата вода.

Жените се спогледаха. Искаше им се веднага да попитат и разберат.

Кой е този Исус Христос и как Той може да им помогне в ежедневието с децата им?

Ирина имаше две големи котки. Един ден се смили над две малки котенца, които жално мяучеха и ги прибра в дома си.

Когато започна да им приготвя храната, котетата бяха неспокойни.

И четирите животни не откъсваха поглед от Ирина.

Едно от малките котенца се опита да скочи на масата. Ирина два – три пъти го събори от масата.

Тя видя, че котето се готви отново да скочи.

Ирина се ядоса и се обърна към най-голямата котка:

– Докато това малкото скача на масата, няма да ви раздам храната.

И тя продължи работата си. Повече никой не я смущаваше.

Когато погледна към животните Ирина разбра, че е имало опит за скок, но е бил неуспешен.

Опашката на малкото коте бе притисната към пода от лапата на голямата котка.

Малката все пак успяваше за малко да се отлепи, но не стигаше много далече.

След няколко такива проби да избяга, последва:

– Р-р-р-р

И оголване на зъбите срещу малкото коте.

Ирина се засмя, погали голямата котка и добави:

– Благодаря за помощта.

Един ден Сашо бе се замислил. Нещо го глождеше.

Той отиде в кухнята и попита майка си:

– Мамо, от къде знаеш, че можеш да се довериш на татко?

Тя се усмихна. Отговорът бе очевиден за нея, но ѝ трябваше малко време, за да го облече в думи:

– Наблюдавала съм го как спазва обещанията си през двадесет годишния ни брак. Виждах как характерът му бе изпитван. Той никога не ме е разочаровал.

Така работи доверието в взаимоотношенията.

То расте чрез споделени преживявания, изпитана лоялност и вярност, доказана във времето.

Нашата връзка с Бога следва подобен модел.

Молитвата се превръща в разговор, четенето на Библията става лична кореспонденция, а житейските предизвикателства са възможности да изпитаме Божията вярност от първа ръка.

Доверието се развива чрез личен опит по следния начин. Започва с малки действия като спазване на обещания, появяване, когато е нужна помощ, проява на грижа при трудности.

Нашите взаимоотношения с Бога следват подобен модел.

Той не изисква сляпа вяра, а предлага безброй възможности да изпитаме Неговата вярност в малки неща, преди да Му се доверим в по-големи. Всяка отговорена молитва, всяко снабдяване, всяка утеха в скръбта добавя още малко към нашето доверие в Неговия характер.

Бог никога не се проваля в тези изпитания.

Той никога не е нарушил обещание, не е действал противно на природата Си, не се е оказал неверен на онези, които Го търсят.

Всичко това изгражда непоклатима увереност в Неговия характер.

Филип ръкомахаше възторжено:

– Живеем в нация, която аплодира онези, които преследват мечтите си.

– Мъжът, който отвори пекарната на ъгъла и жената, която стартира собствена линия дрехи, са два хубави примера за успех, – отбеляза Тодор.

– Хубаво е да имаме мечти, – въздъхна дълбоко Щерьо. – Без тях животът ни би бил поредица от несвързани събития, водещи до никъде. Мечтите ни дават причина да ставаме сутрин.

Никола сподели:

– И аз имах мечта. Исках да бъда треньор по футбол в гимназията и да вдъхновявам младите хора да живеят велик живот. Смятах, че това е, което Бог иска за мен.

Той си спомняше много ясно това време.

В деня, когато се яви на интервю за работата на мечтите си, директорът на гимназията му бе казал:

– Съжалявам, но дадохме работата на човек с повече опит.

Вратата се затръшна с трясък пред Никола.

Месеци наред той се цупи. Кипеше от ярост.

Чувстваше се предаден от Бога.

– Не Го ли интересуват мечтите ми? – отчаяно питаше Никола.

Изведнъж осъзна, че Неговото „Не“не беше предателство, а благословия.

– Бог имаше друг план за мен, – си каза Никола. – който не включваше треньорство по футбол. Ако бях следвал плана си, щях да пропусна всичко, което имам днес: семейство, служение, приятелства и възможността да споделя историята си с вас.

Мечтите ни в повечето случаи са твърде малки.

Ако настояваме за нашия собствен път, ще се окажем в кръг и чудещи се защо не можем да накараме нещата да проработят, но ако предадем мечтите си на Бога, Той ще ги замени с мечти, които никога не сме си представяли.

Ако Му позволим, Бог ще преобрази желанията ни в нещо чисто и животворящо. Желания, които ще ни приближат до Него.

Когато предадем желанията си на Господа, ще намерим истинска радост.

В крайна сметка, най-важното не е дали мечтите ни се сбъдват, а дали ставаме човекът, който Бог ни е създал да бъдем.

Надя обичаше дома си, но като поживя известно време в него си каза:

– Трябва нещо да се направи. Тук нещо не е наред.

След няколко години започна да се лющи боята от стените.

– Какво ще стане, ако възстановим тухлите до оригиналния им цвят? – попита Надя.

Съпругът ѝ си помисли: „Уф, колко много работа ще е необходим. Големи главоболия ще си създадем“.

Но каза:

– Добре, скъпа. Нека го направим.

И така започна процесът на реставрация.

Първите няколко опита се провалиха. Накрая потърсиха и последваха съвета на професионалист.Това бе добра идея.

Премахнаха старата боя. Изчеткаха тухлите с телена четка и нанесоха байц върху тях.

Работата бе доста напрегната, затова успяха няколко пъти да изпуснат нервите си.

Най-накрая всичко беше готово.

Отдръпнаха се и се възхитиха на земночервената красота на тези тухли, изглеждащи точно както е замислил производителят им.

– Красиво се получи, – отбеляза Надя. – Беше тежка работа, но си заслужаваше.

Болките в мускулите ѝ се съгласиха с нея.

Ние служим на Бога, Който иска да ни върне към оригиналния ни дизайн.

Ти и аз сме свободни да изберем дали ще се откажем от контрола си в полза на Неговия.

Бог е готов и чака да извади най-доброто от себе си във всеки един от нас, но първо трябва да Му се предадем.