Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Дъждът като луд удряше по стъклата на прозорците. Светкавици раздираха облаците, а гръмотевиците оповестяваха заплашително идващата опасност. Земята се тресеше, а вятърът не стихваше. Това всяваше паника, суматоха и безпокойство във всичко живо наоколо.

Владо седеше на стола пред бюрото си и тежко пухтеше:

– Грижи и отново главоболия, – намръщи се той. – Те ни преследват още от създанието на човечеството. Като съвременни хора се смятаме за много знаещи и можещи, но всичките ни технологии и изобретения не могат да премахнат безпокойствието ни.

Проблемите, които го бяха налегнали и с които не можеше да се пребори, бяха в синхрон с бушуващата стихия навън. Отчаянието и безизходицата го мачкаха в грубите си лапи безжалостно.

Изведнъж на фона от светкавиците и предупреждаващия тътен на гръмотевиците Владо видя малка птичка заслонена от твърда скала. Тя бе покрила с крило главата си и сладко спеше.

– Ех, – изтръгна се вопъл от гърдите на Владо, – ако имам такава скала и аз щях да си почивам необременен от страхове и тревоги. Какво да правя? Къде мога да намеря такова сигурно убежище?

Такава закрила за всеки от нас е Христос. Само в Неговата ръка можем да се чувстваме безопасно.

Нека бушува бурята навън, но щом Той е с нас, сърцето ни ще е спокойно.

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“.

Слънцето грееше и галеше морската шир. Светлината се разтваряше в морско сините дълбини. Деси стоеше на висока скала, обвявана от ветровете и съзерцаваше морето, а сърцето ѝ преливаше от радост и нежност.

Тя много обичаше морето. Всяко лято щом ѝ се отдадеше възможност веднага пристигаше при него.

– Обичам да гледам необятната шир обгръщаща небето и морето, – казваше си често Деси. – Колко е вълнуващо да чуваш как вълните се разбиват в скалите и да усеща как вятърът те докосва.

Деси обичаше да ходи по пясъка боса и да се наслаждава на морския бриз, който разрошваше косите ѝ.

Веднъж, когато споделяше с баба си възторга от морето, старицата тъжно каза:

– Да, но морето разделя цели семейства и приятели един от друг. Като си помисля вуйчо ти Владо колко много вода го отделя от нас. Дори самите континенти са разделени от неизгледните далнини.

Деси изпълнена със заразителен оптимизъм се усмихваше на баба си и казваше:

– Бабо, в Небето няма да има нищо, което да ни разделя от Бога или един от друг.

– Вярно е, – съгласяваше се старицата, – там няма да има наранени или хора, които да изпитват враждебни чувства едни към други. Недоразуменията и критиките ще са изчезнали безвъзвратно. Разводът и смъртта няма да съществуват.

– Там няма да сме болни и слаби, – добавяше радостно Деси. – За нас няма да има вече опасности и трудни неща.

– Никога нищо няма да ни раздели в дома на Отца ни, – заключи вече по-ободрена бабата ѝ.

Стамен много обичаше дядо си. Често се навърташе край него и му задаваше многобройните си въпроси, заради които другите често го отбягваха. Но старецът добродушно изслушваше внука си и винаги успяваше да намери правдив отговор на този малък любопитко.

Днес Стамен бе наблюдавал няколко гейма на волейболен турнир. Той забеляза щастливите лица на победителите, но искрено съчувстваше на победените.

Видя дядо си и веднага изтича при него. Пороят от въпроси не закъсня и заваля с пълна сила.

– Дядо, защо някой тимовете успяват, а други не?

– По пътя към върха на испанските Пиренеи живее красив, но неуловим планински козел. Възрастни планински кози често ловуват там, но без особен успех, – започна обясненията си старецът от далече.

– И защо не успяват? – веднага попита малкият любопитко.

– Старият козел си има другар. Млад козел с добро зрение, отличен слух и достатъчно необходимо обоняние, който го следва навсякъде. Ако ги налетят врагове, младият веднага предупреждава стария и то много по-рано.

– Чудесно е тогава да бъдеш с някого, който може да ти помага, – възкликна Стамен.

– Ето още нещо интересно, – дядото реши да заинтригува още повече внука си. – Носорогът е едро животно. То развива невероятна скорост. И въпреки че има лошо зрение е безстрашен спрямо враговете си.

– Той също ли има другар, който му помага, та е толкова смел? – веднага попита Стамен.

– Да, така е, – потвърди дядото. – Браво, този път сам се досети.

– И кой му помага? – започна да подскача Стамен около дядо си.

– Кожата на носорога е пълна с буболечки, които са деликатес за една малка птица, която се движи по гърба му.

– И? – нетърпеливо попита Стамен.

– Птицата има силно зрение и когато усети опасност, бие тревога, с която предупреждават носорога.

– Еха! Това просто е невероятно! – извика възторжено Стамен.

– Ако искаш да живееш пълноценен живот, – дядото погали внука си по главата, – трябва да обединиш усилията си с някой друг.

– Ясно, човек не трябва да ходи сам! – Стамен си бе вече направил извода.

– Талантът печели отделни игри, но работата в екип съчетана с интелект побеждава в първенства и шампионати, – подчерта старецът.

Представители на различни професии имат свои особености. Какво ли не прави човек, за да има успех и късметът му да не изневерява.

Но най-суеверни сред професионалистите, се оказват може би космонавти! Това е една от новите професии, но рисковете и опасностите при нея са много големи.

Да, космонавтите са смели, мъжествени, волеви, интелигентни, трудолюбиви, … но все пак са и обикновени хора. И нищо човешко не им е чуждо.

На 25 март 1961 г. предстоеше стартирането на петият космически спътник с куче и манекен на борда.

Преди полета на първият космонавт оставаше малко повече от полови месец. Но за това знаеха малцина, напрегнати изпълнени с ентусиазъм и с не малка доза страх от предстоящия експеримент.

Юри Гагарин заедно с останалите кандидати от първия отряд, бяха дошли на космодрома, за да присъстват при пускането на спътника.

Това беше петият космически спътник, но той беше съпровождан с много надежди, трепет и безпокойство, както и всеки от предишните четири. Всичко се концентрираше върху нови задачи, въпроси и цели.

Гагарин погледна кучето, на което му предстоеше да полети и попита:

– Как се казва?

– Късмет, – беше отговора.

– Е, късметът няма да ни обърка плановете! – Засмя се Гагарин. – Нека да го наречем Звезда!

Така четирикракият пътник на петия космически спътник, излетя с това символично име.

А колкото до късмета, за космонавтите никога не е бил излишен ….