Елена преживя катастрофа с родителите си. Оцеля, но от тогава ѝ остана заекването.

Не ѝ бе лесно, тя бе едва на осем години. Притесняваше много, когато общуваше с другите.

Тя споделяше с близки и приятели:

– Много се страхувам, когато трябва да говоря с хора, които имат нужда, но не ме познават.

Посъветваха я :

– Обърни се към логопед, той помага в такива случаи.

Тя последва съвета им и скоро преодоля предизвикателството да говори с други хора. Дори заяви:

– Сега ще използвам гласа си, за да помагам на другите.

Така Елена започна работа като съветник на гореща телефонна линия за емоционален стрес.

Бог може да работи мощно чрез нас дори с нашите ограничения.

Всеки от нас има глас, който може да помогне на другите.

Може да се страхуваме, да се смятаме за неспособни, да чувстваме, че нямаме точните думи.

Но Бог знае всичко това. Той може да осигури думите и необходимото, за да служим на другите и да изпълняваме Неговото дело.

Валентин духаше на премръзналите си ръце и негодуваше на глас:

– Какви са тези ограничения. Сякаш съм малко дете и не разбирам какво да правя.

Лъчезар го погледна и каза:

– Имаме нужда от тях ….

– Глупости, – прекъсна го възмутено Валентин.

– Погледни самото каране на ски, – започна спокойно Лъчезар. – Този спорт не е за хора със слаби сърца. Пистите са опасни и понякога доста стръмни. За това поставят десетки предупредителни табели, а жълти ленти блокират пътеки, които водят до лавина опасност, или камъни и скали, които всеки момент могат да се откъснат от местата си.

– Е, аз не говоря за нещо, което не виждаш или не знаеш, – примирено каза Валентин.

– В живота ни има много маркирани писти и пресечени терени, – добави Лъчезар, – които забавляват и предизвикват авантюристите, но има и опасни зони, които трябва да избягваме, ако не искаме да бъдем наранени.

Валентин вече се съгласи със това.

Така е и с християнския ни живот.

Ето защо Писанията и Светият Дух ни предоставят граници. Те ни защитават, като обозначават опасните за живота зони извън границите и ни осигуряват свобода, като ни пазят необременени от греха и неговите последствия.

Не бе летял отдавна на самолет. Покрай тези ограничения, бе позабравил как се лети, но вчера шефа му го извика и се разпореди:

– Взимаш Петров и отлитате за Будапеща.

За Симеонов не оставаше нищо друго освен да осигури билетите и да се качи на самолета.

За беда в последния момент Петров се разболя и той замина сам.

Погледът му се рееше над облаците, които закриваха изгледа отдолу.

Внезапно самолетът попадна в силна турбуленция.

Симеонов затегна още по-здраво колана си, а ръцете му яко се вкопчиха в подлакътниците.

Почувства се малко неспокоен. Все пак бе във въздуха и това не бе шега работа.

Гледаше в книгата, която бе отворил, но четеше един и същи ред отново и отново. Явно бе дестабилизиран от турбуленцията.

Пилотът съобщи по високоговорителя:

– Попаднахме в турбуленция, така че ще коригирам височината и ще се опитам да намеря по-спокойно пространство.

Да, но проблемът на Симеонов не бе изчезнал. Той, независимо от спокойния глас на пилота, все още усещаше турбуленцията.

Симеонов пое дълбоко въздух, отпусна се и се върна към четенето. Почувства се много по-спокоен.

Простичко нещо, но върши работа. Спря да се концентрира на турбуленцията и се съсредоточи върху съобщението на пилота. Това му донесе успокоение и го откъсна от притесненията.

Когато преместиш фокуса си от това, от което се страхуваш и го пренасочиш към Бог, Този Който управлява живота ни с увереност, ще усетиш, че страховете ти отшумяват

През 1942 г. българските граждани от еврейски произход имаха редица лишения и ограничения, но поне животът им не бе застрашен.

Едно от най-тежките бремена бе въвеждането на еднократен данък върху еврейското имущество. В повечето случаи той довеждаше до конфискации и принудително изземване на имуществото им от държавата. На всички настоявания от страна на Райха:

– Да бъдат изпълнени нарежданията относно решаването на еврейския въпрос.

Цар Борис отговаряше:

– Еврейската работна ръка е необходима на България при строежи на пътища, железопътни линии и големи обекти.

Даже германският пълномощен министър Адолф Хайнц Бекерле бе повярвал на този аргумент, потвърждавайки пред Йоахим фон Рибентроп:

– Нуждата от еврейска работна ръка е напълно истинска.

Германските представители в София все по-често започнаха да споменават в своите доклади за нежеланието на българите да прилагат по-строги мерки срещу евреите.

Валтер Шеленберг, шеф на германския шпионаж в България докладва:
„Основната причина за бездействието на българите спрямо евреите идва от Двореца“.

Вследствие на този доклад в София пристига един от приближените помощници на Айхман, Теодор Данекер.

След тримесечен престой и съвместна работа с Александър Белев, комисар по Еврейските въпроси, той изготвя документ за първоначално изпращане на двадесет хиляди български евреи от Стара България в Полша.

Нареждането за отмяна на акцията дойде от най-високо място. Именно от Двореца бе спряно депортирането на евреи от Стара България.

На 9 март вътрешният министър, без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси, заповяда: „Евреите да бъдат освободени“.

След като видя, че цар Борис няма да изпрати нито един евреин от българските земи в Полша, германският специален пратеник Данекер веднага предложи изготвянето на алтернативен план за действие.

На 20 май 1943 г. Габровски се явява в двореца, носейки два, изготвени от А. Белев, планове. План „А” предвиждаше депортирането на всички евреи от България в лагера Треблинка, в Полша, а план „Б” – изселването на софийските евреи в провинцията.

Германците отдавна искаха да се забрани на евреите спокойно да се разхождат по улици и обществените места на София.

Царят без колебание отхвърли план „А” и прие с неохота план „Б”.

Така 50 000 български граждани от еврейски произход бяха спасени от лагерите на смъртта. България, въпреки че бе съюзник на Третия райх, запази еврейското малцинство.

Този ден съвсем не приличаше на зимен. Сякаш някой го бе заменил с такъв от есента. Бе облачно, но тихо. А температурите бяха над 20 градуса. Какво объркано време!

Група тийнейджъри се събраха у Мишо. Когато нахлуха в празния апартамент, някой предложи:

– Хайде да играем!

– На какво? – попита Симо.

– Някой казва фраза, а друг я допълва, – поясни Виктор, който бе авторът на идеята.

– Допълнението какво трябва да бъде? Да съответства ли точно на фразата или просто, каквото ти дойде на ум? – заинтересува се Румен.

– Няма значение, – махна с ръка Виктор, – ако не сложим ограничения, могат да се получат доста хумористични изречения.

Някои неохотно се съгласиха да участват в тази игра, но други с радост я приеха.

Виктор започна първи:

– Ако ти копаят яма ….

– … не им пречи, – добави Стамен.

Всички се засмяха. Отговорът на Стамен се хареса на младежите.

Така играта увлече и нежелаещите да участват в нея. Всеки се стремеше да даде такъв отговор, че фразата в комбинация с него да звучи хумористично.

– Не говори за себе си лошо …

– …. за да не вършиш работата на другите.

– Никога не казвай: „Сбърках“…

– …. по-добре кажи: „Ау, колко интересно се получи“.

– Ако ви смятат за глупак ….

– ….. опитайте се да загубите някой и друг килограм.

– Часовникът ни помага да се събудим….

– …. но основно ни пречи да спим.

– Ако кажеш: „Не помня“….

– …. значи не е станало.

– Най-добрият начин да почистиш стаята е ….

– …. да изгубиш SIM картата си в нея.

– Ако щастието ви не е в парите ….

– …. изпратете ги на мен.

– Добрият алкохол на масата …

– …. ще покрие кулинарните ви пропуски.

Младежите ръкопляскаха след всяко сполучливо попадение.

Така облачното и нестандартно време за сезона остана на заден план.