Срещата между Васко и Дамян стана случайно. Дълго време двамата не бяха се виждали, а по-рано често беседваха и разнищваха злободневни въпроси.

Сега обмениха информация за изминалите години и … Васко започна отново да чопли, както преди:

– Възприемаме се като много важни и далновидни.

– Така е, – съгласи се Дамян, – Вярваме в научни теории, четем списания изпълнили страниците си с новите постижения на нашето време.

– Ех, – въздъхна Васко, – тайно или явно се присламчваме към твърдението, че човечеството е еволюирало интелектуално и че сме много по-добри от нашите простодушни, суеверни предци.

– Присмиваме им се, че са се кланяли на създадените от тях богове. А ние какво правим?

Васко плесна с длан коляното си и добави:

– Ние се покланяме на по-фини, но също толкова фалшиви богове. Като започнем с работохолизма ….

– Нима безкрайните ни напъвания ще ни донесат някакво удовлетворение?

Васко продължи да изброява:

– Легализма ….

– Да бе, да се представяш за по-добър, отколкото си и да се представяш безупречно, сякаш това ще ти донесе мир в душата, – махна с ръка Дамян.

– Интелектуализма …., – тъй като този път Дамян си замълча Васко продължи. – Дали наистина сме толкова умни, колкото се мислим?!

– Да не говорим за материализма, – плесна с ръце Дамян. – Някакво си там притежание ще ни донесе голяма радост. Как ли пък не?!

– Започваме да се покланяме на фалшиви богове, – поклати глава Васко, – когато разменим истината с лъжата.

– Истината на Библията не се променя с обстоятелствата в живота ни, – наблегна Дамян.

– По-скоро тя разкрива и отстранява всяка лъжа.

– Да, – съгласи се Дамян, – само Истината ще ни направи свободни.

Двамата стари приятели трябваше вече да се разделят, защото и времето напредна, но си обещаха пак да се видят отново и да си поговорят по-дълго.

Калин бе пазарувал и вървеше към дома си. Той бе подтиснат и притеснен.

– Не съм забелязал от кога са започнали да треперят, – Калин погледна ръцете си. – Може би това са първите признаци на Паркинсон.

Ръцете му продължаваха да треперят.

– Това е чудовищно, – възкликна той. – Как ли ще го понесе Марта? А децата? ….. Просто ще им бъда в тежест.

Изведнъж се чу бурен смях. Калин се обърна.

Мъж буташе кикотещо се момче в инвалидна количка. Непознатият се наведе над количката и прошепна нещо на детето. То още по силно започна да се смее.

– Това дете е много по-зле от мен, но двамата се смеят, – каза си Калин. – От къде черпят сили за такава радост?

Внезапно изненадваща мисъл се появи в главата на Калин:

„Те са избрали да се радват, независимо от това какви са обстоятелствата“.

Срещнахме още една Нова година. Нека през нея да изберем, да се радваме.

Днес бе хубав слънчев ден, но толкова неочаквано лоши неща се случиха на Лора в училище, че тя се огорчи и отчая.

Когато се прибра в къщи тя се опита да прикрие разочарованието си с надежда, но майка ѝ надушваше неприятностите отдалеч.

Тя погледна дъщеря си и попита:

– Какво се е случило? Имаш някакъв проблем?

Лора се опита да се усмихне, но майка ѝ добави:

– Преди да ми кажеш, че няма нищо, не забравяй, че съм твоя майка. Аз те родих и те познавам много добре.

Така си беше. Майка ѝ винаги бе до нея в моменти, когато тя имаше най-голяма нужда от нея.

По този начин, дори много повече, Бог ни познава отблизо. Той знае ставането и сядането ни. Вижда мислите ни отдалеч, преди да сме казали или направили нещо опирайки се на тях.

Той знае желанията и копнежите ни. Не можем да излезем извън границите на Неговата изобилна любов и грижа.

В Него намираме утеха, независимо къде се намираме и през какви обстоятелства преминаваме.

Когато Го призовем в молитва, Той ще ни предложи любовта, мъдростта и напътствието, от което в дадения момент се нуждаем.

Вечерта нахлу в малкото селище неочаквано. Бе облачно и не се разбра, кога се скри слънцето. Хората са свикнали на всичко и вече нищо не им прави впечатление.

Димитър ситнеше в задния си двор, притеснен, невиждащ изход от създалата се ситуация.

Така го завари Пламен, неговият комшия, до когото Димитър често се допитваше.

– А, Пламене, замътила се е една ….. в душата ми и не знам какво да правя.

– Казвах ти и пак ще повторя, – размаха показалец Пламен, – Господ има уникален план за твоя живот. Такъв, който не се променя според неочакваните обстоятелства. Когато се сблъскаш със ситуация, която не си пасва с твоето разбиране как Бог иска да върви твоя живот, трябва да спреш и да погледнеш към Него за насока.

– Тогава защо Той допуска да имаме разочарования?

– За да се осланяш на Него. Да разчиташ не на това, което виждаш, а на Бога. Разочарованията са неизбежни, но обезсърчението е избор. Не позволявай на предизвикателствата, да ти отнемат ентусиазма и увереността в Господа.

– Знаеш ли, като ме притиснат, особено от няколко места, – оплака се Димитър, – изобщо не ми е до Бога.

– Не бъди жертва на чувствата си. Гледай към Него и върви напред.

– Лесно ти е да го кажеш, – изпъшка Димитър. – Ела на моето място и тогава приказвай.

– Нараненото ти и обезсърчено сърце, заедно с белезите от старите разочарования ще се стопя в Божията възстановителна любов. Семо гледай към Него.

Димитър наведе глава и дълго време мъдрува. Накрая разкърши рамене и категорично заяви:

– Не мога. Това е.

– Бог наистина има благословения за теб – повече, отколкото можеш да си представиш. Дай му разочарованията и страха си, и напълно Му се довери. Ако Бог държи бъдещето ти, нищо няма да загубиш.

Пламен опитваше всячески да помогне на комшията си, но Димитър се бе затворил в себе си и не приемаше.

Есента ни стопли с лъчезарното си слънце. Нивите се раззелениха. А добитъка се зарадва на възможността да попасе свежа зеленина.

Тодор бе изпаднал в трудна ситуация и не намираше изход от положението.

Той сподели това със със стария си баща, който всички тачеха и наричаха „мъдреца“.

Свел глава Тодор слушаше стария Филип:

– Признай си, когато изпаднеш в трудно положение, желанието ти е да вземеш нещата под контрол.

– Ние всички искаме да преглеждаме, да инспектираме, …. – думите на Тодор прозвучаха по-скоро като оправдание. – Искаме да живеем с увереността, че всичко ще бъде наред и нещата, които не са, ще могат да бъдат оправени с известно усилие.

– И тайничко си мислиш: – усмихна се Филип, – „Ако планирам всичко внимателно и се трудя достатъчно, мога да превъзмогна всяко смущение, което ме гнети“.

Какво можеше да каже на това Тодор?

А старецът продължи:

– Проблемът идва когато нашите усилия не са достатъчни. Когато трудностите, които срещаме, са по-големи от възможности ни или са напълно извън нашия обхват на влияние. Когато срещаш обстоятелства, които бързо изчерпват твоите духовни, емоционални и физически резерви, може би ще поискаш от страх да се прилепиш към нещо здраво.

– И какво е това „здраво“, за което трябва да се хвана? – въздъхна тежко Тодор.

– Въпросът, който трябва да си зададеш, е: Дали моите безпокойства ме водят към Бог или към собствените ми ресурси? Държиш ли се за нещо различно от Господа, някаква форма на земна сигурност, вместо да Му се довериш да ти помогне? Запомни, че каквото и да държиш твърде здраво, ще го загубиш. В каквото и да се вкопчиш търсейки в него безопасност, то става идол за теб. Без значение дали е богатство, дарба, връзки с хора, които могат да ти свършат работа, власт, …

– Трябва ли да задържа Бог като източник на увереност? – попита Тодор.

– Тази роля по право принадлежи на Него, – удари с длан по коляното си Филип. – По скоро Той ще позволи да се провалиш, така че да видиш, че Той е твоя суверен и неизменен Господ. Бог копнее да се предадеш в ръцете Му. Той ще се грижи за всичко, което те засяга, по най-добрия възможен начин, а също и ще те подкрепя в процеса.

– Какво друго ми остава? – тъжно се усмихна Тодор.

– Въпреки че Господ ще те тества, Той ще изявява Своята безкрайна любов, – стареца потупа насърчително сина си по рамото.