Всеки път, когато се опитаме да живеем чрез вяра усещаме, че обстоятелствата ще бъдат в противоречие с нея.

Здравият смисъл не е вяра, а вярата не се основава на реалността. Между вярата и здравия разум съществува такава връзката подобна на тази между плътското и духовното.

Ние се доверяваме на Исус, но това, което определяме като здрав разум не може да уповае на Него.

Докато се опираме на думите на Христос, здравият разум крещи:

– Това не може да бъде.

На върха на планината лесно се казва:

– Вярвам, че Бог може да го направи.

Но същевременно ни предстои да слезем в долината, където гъмжи от демони. Фактите говорят, че ще се присмеят на вярата ни, която сме донесли от планината на Преображението.

Вярата трябва да бъде изпитана, защото тя е лично достояние на човек, който току що е преминал през изпитанията.

В края на краищата всичко зависи от това, доколко се доверяваме на Христос. Твърдо вярвайте в Него и когато се сблъскате с каквото и да е, това ще укрепи вярата ви.

В живота  на вяра няма край на изпитанията. Бог няма да ни остави да загубим формата си в тази борба.
Вярата е обяснимо доверие към Бога. Тя е тази, която не би ни позволила да се отклоним от Него.

Бог от древни дни е поставил човека под ареста на закона, за да познае превъзходния път на вярата. Чрез закона човек може да познае само образеца на Божията святост и да види своя пълен провал благодарение, на който отрано е познал Божия път на вярата.

Бог и сега ни „заключва“. Нашата природа, обстоятелства, изпитания, лишения, всички те ни свързват и задържа под стража, докато не видим, че единственият изход за нас е Божия път на вярата.

Моисей се опитал със собствени усилия, лично влияние, дори физическа сила да постигне освобождението на народа си. Бог трябвало да го „заключи“ в пустинята за 40 години, за да го подготви за изпълнение на Божията работа.

Бог поръчал на Павел и Сила да проповядват Евангелието в Европа. Те слезли на брега и се отправили към Филипи. Били бити и ги хвърлили в тъмница. Те били „затворници“. Но те уповавали на Бога, пели Му химни в най-мрачния час от живота си и Бог ги избавил.

Апостол Йоан бил заточен на остров Патмос. Той също е бил „затворник“ за известно време. Но ако това не се било случило с него, днес нямаше да имаме откровенията и виденията му от Бога.

Може би и вие имате голяма скръб? Срещнали ли сте разочарование, постигнала ли вие горчива скръб или някаква незаменима загуба? Ободрете се! Вие сте „заключени“ временно от Бога.

Приемете своите мъки, представете пред Бога вашите грижи, дайте Му хвала. Всичко това ще „съдейства за добро“ и разберете, че всичко това прави Бог.
Вие получавате благословение, подкрепа и откровения от Бога, които по друг начин никога не бихте получили. И много край вас получават светлина и благословения, защото вие сте „заключени“.

Ели бе най-обикновен тинейджър. Като всички останали на нейната възраст, тя ходеше на училище и се срещаше с момче, което се казваше Станислав.

Съвсем неочаквано Ели започна да има често силно главоболие. След няколко мъчителни дни, тя отиде на лекар.

Той ѝ постави доста страшна диагноза:

– Имате рак. Единственият изход от създалото се положение е химиотерапия.

След като разбра за диагнозата на Ели, Станислав изпадна шок.

– Защо точно на нея? – той удряше с юмруци по стената. – Тя е толкова добра, защо….? Какво ще правя без нея?

Сълзите му се стичаха по бузите, а болката свиваше сърцето му и не му даваше спокойствие.

Когато се поуспокои Станислав започна да разсъждава по-трезво:

– Сега тя се нуждае от подкрепа, а не от моето хленчене.

И той нито за миг не се отдели от нея, не преставаше да се грижи и да я подкрепя.

Малко по-късно родителите на Ели узнаха още една шокираща новина:

– Дъщеря ви е бременна.

При други обстоятелства майка ѝ и баща ѝ биха се зарадвали, но сега ….

Ели бе изправена пред много важен избор:

– Ти сама трябва да решиш, – каза ѝ лекарят. – Детето, което носиш ще умре, ако продължиш химиотерапията. Но ако спреш лечението, ти ще си отидеш.

Ели дълго мисли:

„Ако продължа да се лекувам ще живея, но ще убия това, което още не е видяло бял свят. Ако то се роди, аз ще умра. Това лечение е болезнено и не се знае какъв ще бъде изхода …. но …… мога да дам шанс на едно малко човече да се радва на живота ….“

И накрая тя реши. След девет месеца Ели роди син.

След раждането тя каза на акушерката:

– Това е всичко. Направих така, както сметнах за най-добре. Изпълних дълга си.

След една седмица Ели излезе от болницата със сина си. Оставаха ѝ само 12 дена живот и тя ги прекара с детето си. Умирайки тя не го изпускаше от ръцете си.

Заради детето си Ели пожертва живота си, понякога на това не би се решила и зряла жена.

В моргата докараха три нови трупа. Студент стажант попита:

– За какво се усмихват тези? Тук е морга, а не цирк.

– Всичко зависи от това, при какви обстоятелства е настъпила смъртта, – каза ръководителят му. – Ето този първият е спечелил милион от лотарията, еуфория, инфаркт и смърт. Вторият се е оказал в обятията на най-добрата проститутка в града, еуфория, инфаркт, смърт. А третия го е убила мълния.

– Тогава защо се усмихва? – попита стажанта.

– Помислил е, че го фотографират…..

Денят беше мразовит. Вятърът свистеше безмилостно между клоните на дърветата, а студът проникваше безжалостно до телата на хората, а те се загръщаха още повече в дебелите си палта и якета.

Васил крачеше премръзнал с високо вдигната яка и мечтаеше за момента, когато ще се прибере у дома и ще седне край печката.

Изведнъж погледа му бе привлечен от един паднал портфейл. За съжаление в него нямаше никакви документи, само три лева и писмо, което изглеждаше много пъти разгръщано и вероятно четено.

Освен обратния адрес, на плика друго нищо не можеше да се разбере.

Васил разгърна писмото, за да научи нещо за собственика на портфейла, за да му го върне.

Там бе написано:

„Скъпи Дани, моята майка ми забрани да се срещам с теб. Прости ми. Обичам те и ще те обичам винаги. Твоя Ана“.

Това писмо трогна Васил и той реши да намери човекът, който го е загубил, за да му го даде.

„Явно това писмо е било много важно за него, – помисли си Васко“.

Тогава той се обади на оператора към телефонната централа:

– Можете ли да ми кажете телефонния номер на човека, който живее на този адрес? – и Васил продиктува адреса.

– Извинете, но нямам право да разкривам такава информация, – каза учтиво женски глас.

– Но моля ви, – Васил ѝ прочете писмото и разказа на непознатата жена при какви обстоятелства го е намерил. – Поговорете с абоната и ако той е съгласен, срещнете ни.

Измина минута, която се стори на Васил цяла вечност. Най-накрая той чу женски глас.

– Здравейте, искали сте да разговаряте с мен?

– Познавате ли някоя жена на име Ана? – попита я Васил.

– Преди тридесет години, ние купихме този дом от нейната майка. От няколко години майката на Ана живее в старчески дом. Ще ви дам адреса и телефона. Може би там ще ви помогнат.

Васил получи номера на старческия дом и веднага позвъни там.

– За съжаление тази жена почина, но дъщеря ѝ живее в друг старчески дом, – му отговориха от там.

Когато се свърза със старческия дом, където живееше Ана, му казаха, след като той обясни защо я търси:

– Звъните много късно тази вечер, вероятно тя няма да ви приеме.

Васил бе на крачка от разгадаването на тайнственото писмо и не можеше повече да чака, за това прояви по-голяма настойчивост.

Скоро му разрешиха и той заедно с директора на дома се качи на втория етаж, където с усмивка го срещна Ана. Тя беше възрастна жена с добри и топли очи.

Васил ѝ разказа за своята находка и ѝ показа писмото.

Когато Ана го видя, наведе очи и дълбоко въздъхна:

– Много го обичах. Казваше се Данаил Петров. Тогава бях на седемнадесет години и майка ми сметна, че съм много млада. А Дани беше толкова красив ….

Възрастната жена замълча, а после продължи просълзена:

– Ако го намерите, предайте му, че още го обичам. Така и не се ожених, не можах да намеря такъв като него.

Васко си взе довиждане с Ана и слезе на първия етаж. Дежурния го попита:

– Намерихте ли това, което търсихте?

– Зная само името на собственика на този портфейл, – Васко показа въпросния предмет, – днес изгубих цял ден, ще го потърся, когато имам свободно време.

Изведнъж дежурният извика:

– Аз знам на кого е този портфейл. Той е на господин Даниел Петров. Той живее в съседната сграда и когато излиза на разходка, постоянно го губи.

Като чу това Васко на бегом се върна при директора на старческия дом и заедно с него отидоха до съседната сграда. Въведоха ги в стая, където в едно кресло седеше приятен мъж, който четеше.

Директорът го попита:

– Това ваше ли е?

Мъжът бръкна в джоба си и каза:

– Да, няма го, изглежда е моят, прилича на него.

– Ето, този млад човек го е намерил и ви го връща, – каза директорът.

Старецът с облекчение погледна Васил и попита:

– Как мога да ви се отблагодаря, младежо? Какво възнаграждение ще ви устрои?

– Нищо не ми е нужно. Но искам да ви кажа нещо. Съжалявам, че прочетох писмото, но исках да разбера, кой е собственика на портфейла, за да му го върна, защото вътре нямаше никакви документи.

Дружелюбната усмивка на стареца помръкна.

– Вие сте чели писмото?

– Не само го прочетох, но знам къде е и вашата Ана.

Мъжът трепна и пребледня:

– Ана, къде е тя? Как е тя? Всичко ли е наред с нея? Моля ви помогнете ми да я видя.

Старецът хвана ръката на Васко и тъжно каза:

– Когато получих това писмо, моя живот свърши. Так и не се ожених. Аз винаги съм обичал само нея, моята Ана. Моля ви заведете ме при нея.

И те тръгнаха.

Ана седеше в същата стая.

– Ана, – каза директорът много внимателно, – познавате ли този човек?

Даниел стоеше  до вратата и не смееше да помръдне. Тя го погледна  за малко, но нищо не каза.

– Ана, това е Данаил Петров. Помните ли го?

– Дани? Това ти ли си?

Стареца без да крие сълзите си протегна ръце и бавно приближи към нея. Тя го посрещна и двамата се прегърнаха ….

Неведоми са пътищата Господни, когато трябва да се случи нещо, то непременно се случва.