Петър и Даниела катастрофираха. На тях им се размина, но почина пет годишната им дъщеря, която пътуваше с тях в колата.

Мъката, болката и чувството за вина можеше всецяло да ги погълне.

Техни приятели се стараеха да ги утешават и насърчават, но загубата бе необратима.

Димо наскоро бе загубил сина си също в автомобилна катастрофа.

Той видя опечалените лица на Петър и Даниела, приближи се към тях и каза:

– Бъдещето с дъщеря ви, ще бъде много по-велико от миналото с нея.

Това даде сила на опечалените родители.

Смъртта сякаш отнема всичко.

Те няма да видят как дъщеря им тръгва на училище, постъпва в университет, жени се и има деца.

Всичките им мечти бяха погребани, но на небето те ще се сбъднат, защото Бог е обещал „възстановяване на всички неща“.

Нека това обещание ви промени относно униние, скръб и раздяла.

Семейна двойка на около двадесет години живееше сякаш бяха през 40-те години на миналия век.

Мебелите, дрехите и колата им бяха от този период.

– Ние възприемаме такъв начин на живот, – сподели мъжът.

– Избягваме модерните технологии, но играем настолни игри и посещавайки танци от 40-те години през почивните дни, – допълни жената.

– Ние сме привлечени от този прост начин на живот, – казаха двамата.

– Но това не е автентичното преживяване от 40-те години, – отбеляза Ганчо, техния комшия, – защото това време доминира с ужасяващата Втора световна война.

– На нас така ни е добре, – сбърчи нос мъжът. – Може и без войни.

Възможно е тази двойка да е преживяла трудни периоди, за това са склонни да гледат назад с копнеж през розови очила, забравяйки негативите събития.

Винаги, когато животът ни е труден, вместо да гледаме назад, можем да се вкопчим в Божието ръководство и осигуряване в настоящето си.

Нека се доверим на Божието обещание за по-добро бъдеще.

Каква тема само. Обсъждаше се коя е най-тъжната дума.

– Но, – заяви един.

– Изгубен, – сподели друг.

– Безнадеждно, – обади се трети.

– Можеше да бъде, – добави четвърти.

Имаше множество предложения.

– Всички споменати думи описват сърцето на човека без Христос, – констатира Петър. – Какъв контраст са те спрямо Божите обещания.

– В Исус Христос едно изоставено, безнадеждно сърце, преследвано от „ но “ и „ можеше да бъде “ се трансформира в такова на надежда и с цел, – тържествено обяви Захари.

Дядо Стоян се усмихна:

– Когато надеждата бъде отнета от хората, следва бързо морална деградация.

Румен се въртеше около баща си и мърмореше под носа си

– Нашето “Да” да бъде “Да” ….. Нашето “Да” да бъде “Да”. Татко, какво означава това?

– Честно казано понякога казваме „Да“, но всъщност означава „Не“.

– Как така? – ококори очи Румен.

– Всеки път, когато нарушим дадено обещание, закъснеем, не завършим даден проект навреме или не се обадим най-скоро, сме казали „Не“. За съжаление често не успяваме да спазим дадената дума.

– Е, това може да се случи на всеки, – повдигна рамене Румен.

– Ние сме Божий образ, представители на Христос за изгубените в света. За да бъдем отражение на Исус, ние трябва да държим на думата си, – дообясни бащата.

– А ако не можем да спазим всеки поет ангажимент? – присви вежди Румен.

– Има разрешение на проблема, – усмихна се бащата. – Просто си правиш списък на задачите, които си приел спрямо някой. След това решаваш, кои да оставиш и кои да промениш.

– А ако съм обещал да се обадя на баба още миналата седмица? – гласът на Румен звучеше отчаяно.

– Отдели време и ѝ се обади по-скоро, – посъветва го баща му. – Нека твоето “Да” да бъде “Да” дори и със закъснение. Тогава ще почувстваш голямо облекчение.

– Да, прав си, татко. Отивам веднага да ѝ се обадя.

За Милен бе болезнено да гледа как баща му си губи паметта.

Деменцията бе жестока. Тя отнемаше всички спомени на хората, докато не остане нито един.

Една нощ Милен дълго и неспокойно се въртя в леглото, докато заспа.

И сънува сън.

В ръцете си държеше малък сандък със съкровища.

– Всички спомени на баща ти са съхранени тук, – чу в съня си глас. – Сега ги пазя, но един ден ще му ги върна.

Милен се събуди.

Той бе сигурен, че Бог го беше утешил за баща му чрез този сън.

През следващите години, болният не знаеше кой е Милен, но младият мъж си казваше:

– Татко, болестта ти е временна. Тъй като си Божие дете, един ден ще бъдеш възстановен завинаги.

Заради Бог и Неговите обещания можем да изберем да не падаме духом.

Дори когато страдаме, можем да живеем всеки ден с вяра, разчитайки на силата Му да ни обнови.