Филип бе притеснен за финансовото положение на фирмата си. Той сам търсеше изход, въпреки че знаеше, че може да се довери на Бога.

Негови приятели му казваха:

– Ако вършиш Божията воля, Той ще осигури необходимите средства.

Да знаеш това с главата си или да го почувстваш, просто да го изживееш във вътрешното си естество, са две напълно различни неща.

Павел виждайки притеснението му, само спомена:

– Най-голямото разстояние, което човек трябва да преодолее, е това между сърцето и ума.

На Филип трудно се отдаваше да преодолее тази празнина.

Една нощ той се събуди в два часа и повече не можа да заспи.

Стана и сподели с Бога:

– Искам да изпитам мир, за да мога да Ти се доверя.

И получи изненадващ отговор:

– Няма да се научиш да Ми вярваш, ако ти дам сигурност и усещане, че всичко е наред. Доверието се разкрива в несигурността, в това да вършите работата, към която Съм те призовал и да продължиш да го правиш, без да знаеш как ще свърши всичко. Утре просто отиди и започни да работиш. Довери Ми се.

Камък падна от сърцето на Филип. Той се нуждаеше от такова насърчение.

Финансовата криза не бе веднага преодоляна, но Филип получи спокойствие и енергия, за да си върши работата, а не да се разсейва от тревогите за състоянието на фирмата си.

Тони седеше и се потеше в офиса си. Бе горещо и задушно. Дори вентилаторът, който бръмчеше насреща му, не подобряваше състоянието му.

Майка му бе звъняла вече два пъти и той все и затваряше, пъшкайки:

– Уф, просто не мога да говоря в момента, много съм зает.

Нямаше много работа, но не му се говореше с никой, дори и със собствената си майка.

Не беше кой знае какво, но тази възрастна жена искаше само да чуе гласа му и да се увери, че е жив.

Събудената съвест на Тони го зачовърка:

– Какво правиш? Така ли се отнасяш с тази, която те е родила и грижила за теб ден и нощ, докато стъпиш на краката си? Как можеш така да я пренебрегваш?

– Добре де, – измърмори отегчено Тони, – ще и се обадя по някое време през седмицата.

Телефонът му иззвъня, той беше в ресторанта и си поръчваше обяд. Отново бе майка му, но и този път ѝ затвори.

Тъй като след отказ, телефона я препращаше на гласова поща, майката сериозно се притесни:

– Дали не му се е случило нещо лошо? Боже, дано само не се е разболял. Откакто се разведе с Калинка, няма кой да го погледне.

Вместо да даде поръчката си Тони каза на изумения келнер:

– Аз обичам мама. Обещавам, ще ѝ се обадя по-късно.

Когато четете тези редове, спомнете си, че имате майки, особено ако са още живи. Не чакайте те да ви се обадят, звънете им вие. Те ще се зарадват, защото ще чуят гласа ви.

Бе горещо дори и през нощта. Едва се дишаше.

Лора бе включила лампата на верандата и бе леко открехнала вратата.

В стаята бе тъмно, но тя виждаше всякакви летящи насекоми да кръжат около светнатата лампа.

– О, – каза си тя, – какво разнообразие само. Молци, бръмбари и какви ли още не, пърхат и си пробиват път към светлината. Не съм ги канила, нито съм им поставяла някаква стръв, но те са тук.

Тя се усмихна и плесна с ръце:

– Ето какво прави светлината?! Достатъчно е да светна само лампата и те идват по собствено желание, стотици и хиляди от тях. Ако беше тъмно на верандата едва ли щяха да дойдат.

Лора се замисли и направи следната асоциация:

– Днес повечето хора живеят в „тъмнина“, но ако има ярка Светлина те ще бъдат привлечени от нея.

Тя стана от стола си и се вгледа внимателно в светещата лампа, а след това прибави:

– Не е нужно предварително да мисля какво ще кажа на някого за Господа. Тук не се нуждая от формули и начини, нито да карам някакъв курс за общуване с постмодерен човек ….

Тя плесна с ръце и се завъртя.

– Колко е просто, – извика тя. – Включваш Светлината и готово.

Данаил не можеше да си позволи някакви социални вълнение, грозяща го опасност и създалият се дискомфорт да попречат да отиде и да проповядва там, където го бяха поканили.

Той получи множество съобщение по телефона за това, което го очакваше. Това не бяха някакви малки предупреждения, а сериозни пречки.

И наистина Данаил се сблъска с доста предизвикателства.

Тогава той говори и писа на приятели по телефона си:

– Подкрепете ни в молитва. За последните два часа изминахме само десет мили….. Колата прегрява непрекъснато, не знам за кой път вече …..

Транспортните неудачи спомогнаха Данаил да стигне до уреченото място чак в полунощ, но там го чакаха вече пет часа.

Всичко това си заслужаваше.

Отзивите от закъснялото богослужение дават ясна представа за случилото се:

– Невероятно, приятно време на общение.

– Мнозина се покаяха.

– Каква мощна нощ!

Ако служиш вярно на Бога можеш да бъдеш изправен пред редица предизвикателства.

Някои решили да следват Господа, се сблъскваха с подигравки и бичуване, дори с вериги и затвор.

Тяхната вяра ги вдъхнови да поемат рискове и да разчитат на Бог за резултата.

Същото важи и за нас. Ако живеем според вярата си, това може да ни доведе до рисковано място, но наградите, сега или по-късно си заслужават поетата отговорност, тъй като Бог ни помага.

Станко и Веска бяха женени от две години. През нощта, с бебе в отсрещната стая, те се опитваха да се наслаждават един на друг, но вместо това имаше само силна болка. Тя постепенно намаляваше през следващите няколко часа, преминавайки през вълни от гримаси и сълзи.

Това бяха първите мъчителни дни, но те се превърнаха в двегодишна интимна суша. Това бе като болест, която се промъкна в леглото им и надвисна над брака им като нощна сянка.

Това, което ги сближаваше, сякаш се бе изпарило и те се отдалечаваха един от друг.

Минаваше седмица, две и те отново опитваха, но ситуацията не се променяше. Скоро след това спряха изобщо да опитват.

Спореха и не успяваха да се помирят, а тези сблъсъци ги правеха физически и емоционално травмирани.

Една нощ Станко застана на колене и започна да излива болката на сърцето си:

– Господи, не така си представях брака. Мръсни съдове, памперси, пране, готвене, … всички тези задължения се натрупваха и ни отдалечаваха един от друг. Опитите да се свържа отново с нея бяха отхвърляни …. Не разбирам защо става така….

Изведнъж Бог му отвори очите и Станко осъзна:

– Това е начинът, по който Ти се чувства спрямо мен. Всяка сутрин Ти искаше да се свържеш с мен, но аз бях прекалено зает. Всяка вечер преди лягане, вместо да прекарам време с Теб, аз го пропилявах, отдавайки се на самосъжаление. …. Мога да си представя болката и разбитото Ти сърце, когато многократно отхвърлях Твоите най-интимни покани. …. През цялото това време държах на моите права като съпруг, мислейки че става въпрос само за подсилването на брака ни.

Станко плачеше и тихо мълвеше:

– Осъзнавам, че ако искам да премина през всичко това, трябва да се променя. Нужно е да обичам Веска безусловно. И когато се почувствам най-малко обичан, тогава трябва много повече да обичам жена си.

Зрелостта у Станко не дойде просто така, тя се изграждаше преминавайки през болката, саможертвата и подчинението.

Той все още не може да обича жена си, както Исус църквата, но Бог им показа милост ,възстанови брака им и заздрави връзката им.