Валери току що пристигна в селото и започна да подрежда нещата си.

Дотичаха селските деца и започнаха да го разпитват за вещите му.

Той започна да не отговаря всеки път, но това не помогна.

– Какво да ги правя? – запита се Валери. – Да млъкна нацяло е глупаво, но да обслужвам скуката на тези безделници също не е добро.

Изведнъж го осени гениална идея и той се обърна към децата:

– Моите отговори не са безплатни …

– Колко струват? – бързо го прекъсна едно дребно хлапе.

– За всеки отговор петнадесет клякания.

– Какво е това? – попита тъмнокос малко по-едър от другите момчета.

– Ето така, – показа Валери и приклекна няколко пъти.

Веднага последва въпрос:

– Колата ви с какво гориво работи?

Детето приклекна искания брой пъти, Валери му се усмихна и отговори:

– Браво, сега мога да ти кажа. Колата работи на дизелово гориво. Друго да питате?

Внезапно въпросите секнаха.

Детското любопитство е голямо, то е показател за здравето и жизнеността на детето. То трябва да се развива това, но е необходимо да се работи в правилната посока и да няма негативни последици.

Използвайки любопитството си, детето привлича постоянно внимание към себе си. То насочва всички към себе си, отвлича възрастни от собствените им дела и се превръща в център на семейството.

Ако децата задават въпроси, възрастния решава дали да отговори или да се пошегува, но ако продължават да досаждат, трябва да се определи цена за всеки отговор, както бе направено в случая.

Не е ли страхотно, поне имаха малко упражнения?!

Иван Иванов бе диригент. Приемаха го с охота всички оркестри.

И защо?

Защото умееше да премахва страха и да дава на всеки музикант самочувствие.

Самият Иванов споделяше:

– За диригента в началото всичко изглежда естествено и лесно, но идва период на съмнения и несигурност. А точно това ни тласка да растем и узряваме. Разбираме по-дълбоко музиката и избягваме тривиалните неща.

Когато още бе „незрял“ той дирижираше две симфонии на Моцарт. Тогава усети, че много не му достига за да прави това. Почувства, че не е готов.

Чак в зрелостта си Иванов разбра „дълбочината на емоцията“ в музиката на Моцарт.

Той откри за себе си:

– Някои дълбини могат да бъдат достигнати само чрез опит. Без него всяка интерпретация е плитка и повърхностна.

Много християни не осъзнават колко е важно да си зрял. Не разбират, колко е важно да достигнеш до „нещата, които предстоят“. Те не се стремят към целта „на възвишения призив от Бог в Христос Исус“.

Няма значение къде точно се намирате по пътя си, важен е процеса на съзряване.

Отидете по-надълбоко.

Въпреки хубавото време Наско бе ядосан. За това и бе повишил глас:

– Ние живеем в един невъзможен свят! Нежелан боклук редовно ни се пречка отпред!

– За какъв боклук говориш? – разтърси глава озадачено Филип.

– Такъв с премеждия, мъки и болки, – скръцна със зъби Наско.

– И какво да правим с него? – вдигна вежди Филип.

– Можем да го игнорираме, все едно, че не съществува, – усмихна се злорадо Наско, – но рано или късно той ще засмърди.

– А може би трябва да погледнем на трудните времена по различен начин …., – Филип се опита да успокои приятеля си.

– И как мога да го направя, като отвътре ми кипи, – възрази Наско.

– По-добре погледни как е постъпвал Исус, – посъветва го Филип.

– Исус е Божий Син, а аз съм човек, – подскочи нервно Наско. – Как мога да виждам като Него?

Филип се усмихна дружелюбно:

– Не подценявай Божията сила, която може да промени начина , по който гледаш на нещата.

Наско само въздъхна, повдигна рамене и каза вече малко поуспокоен:

– Той може всичко, но дали аз с моя гняв ще Му позволя да направи, каквото и да е.

Ако някой бе казал на Николета, че бракът ѝ ще бъде изпълнен с борби и спорове, тя изобщо нямаше да се съгласи.

Двамата със съпруга си много се различаваха по отношение към нещата и хората. От там произлизаха и разногласията им.

Например, тя обичаше всичко да си е на мястото, а Васко не забелязваше бъркотията, която оставяше след себе си.

Николета бе общителна. Лесно запомняше имената и лицата на хората.

Васко живееше почти като отшелник. Не обичаше шумните компании и събирания. Ако някой го поздравеше, той се чудеше дали изобщо е срещал някъде този човек.

Един ден след седмици и месеци в напрежение и битки, предизвикани от тези различия, двамата седнаха да си поговорят сериозно.

Те внимателно разгледаха това, което дразнеше единия и другия.
И откриха нещо неочаквано за тях.

– Виж, ние имаме различни дарби, – забеляза Николета.

– Да, така е, – съгласи се Васко, – това, което го няма у мен е у теб и обратно.

– Нека се приемаме един друг и да ценим баланса между нас, – предложи Николета.

– Няма да е лесно, – призна Васко, – но нека опитаме.

След време и двамата бяха благословени. В семейството им цареше мир, а любовта по между им нарастваше.

И то само защото бяха последвали мъдрите напътствия на Създателя на разнообразието в брака.

Баща му почина в болницата и Тодор трябваше да отиде там и да прибере нещата му. Той не се изненада от малкия багаж, който му връчи една от медицинските сестри.

– Той не бе взискателен човек, – сподели тя. – Дори и на малкото се радваше.

– Такъв си беше, – потвърди Тодор. – Усмихнат, готов да окуражава и подкрепя другите.

– Но какво го правеше толкова щастлив? – попита докторът, който бе в стаята.

– Неговото „притежание“ не се побира в нищо, макар външно да изглежда, че няма нищо, – въздъхна Тодор.

– Хем има, пък няма ….. Как да се разбира това? – попита медицинската сестра.

– Непоклатимата му вяра в неговия Изкупител Исус, бе неговото богатство и това му бе достатъчно, за да бъде весел и жизнерадостен, – усмихна се Тодор.

– Да, но нали човек иска да има кола, дом, пари, за да си купи много други неща, – възрази докторът.

– Докторе, – тъжно поклати глава Тодор, – за баща ми бе важно фокусът на сърцето му. То бе насочено към Бога. Както обичаше Него, така обичаше и хората.

– Забелязах, че докато беше в отделението, той се разкарваше в коридора, поздравяваше всички, – спомни си медицинската сестра. – Ако някой плачеше, той отиваше при него и го утешаваше. Сякаш живота му бе съсредоточен към добруването на другите.

– Можем ли да бъдем някога доволни, от това което имаме? – попита Тодор. – Желанието да притежаваме още, не ни ли разсейва от любовта на Бога.

– Твоят баща е бил прав, – добави докторът. – Това, което ценим се отразява на начина ни на живот.

– Сърце на баща ми бе насочено към Господа, там бе неговото съкровище, – каза Тодор и си тръгна.