Всички хвалеха Петър Попов. Той беше добър адвокат. Често го използваха позабогатели в последно време хора и такива, които не знаеха парите си. В замяна на това джобовете на Попов бяха пълни и той не можеше да се оплаче от живота.
Благодарение на Петър и най-големият престъпник успяваше да измъкне от лапите на правосъдието, а невинно наклеветените страдаха заради него.
С човек, който не можеше да му предложи пачка банкноти, Петър не разговаряше.
– Какво като е невинен? Има съд да го оправдае, – надменно вдигаше глава адвокатът.
С безпарични хора Попов не си цапаше ръцете.
Една вечер Петър си легна и се събуди пред райските врати.
– Какво стана? – уплашен подскочи адвокатът. – Къде съм?
Пред голямата врата седеше белобрадо старче и прелистваше една дебела книга. По едно време то вдигна глава, погледна Петър и каза:
– Виждате ли, господине, вие сте умрели ….
– Не може да бъде! – скочи нервно Попов. – Аз съм съвсем млад. Освен това скоро бях на преглед при лекаря си и той ми обясни, че няма от какво да се страхувам, всичко при мен било отлично.
– При нас нещата се преценяват по друг начин, – спокойно отвърна старчето.
– И какъв е той? – макар и притеснен попита Попов, който бе готов да чуе и най-лошото.
– Тук изчисляваме всички отработени часове, за които сте таксували клиентите си. Оказа се, че вече сте на осемдесет и осем години …..
Изведнъж Попов се събуди целия облян в пот.
– Слава Богу, че това е само сън, – прошепна все още треперещ Петър. – Имам време да поправя нещата, колкото по-скоро, толкова по-добре.
