Дора много се зарадва, че ше има гости. Бързо прогони студа от стаите. Мислите ѝ тичаха към тези, които щяха да дойдат при нея. Не бе виждала дъщеря си откакто роди, а и малко повече щеше да се порадва на внучката си.

– Ще прекараме чудесно, мамо, не се притеснвай, – каза Роси, когато пристигнаха с Младен и бебето. – Освен това Младен ще ни помага. Луд е по малката и не откъсва очи от нея.

– Не е ли странно? – Погледна Дора дъщеря си. – До сега не съм виждал мъж толкова привързан към детето си. Не, в това няма нищо лошо…

– Понякога ми се иска да не беше чак такъв, – каза мрачно Роси. – Бих искала да ме остави сама да се грижа на нея.

– А ми ти, как се чувстваш у дома с Дени? Сигурно нямаш минута свободно време. Нали работата ти не ти липсва много?

– Тук е чудесно, – каза внимателно Роси, като избегна въпроса на майка си.

Чувстваше се изтръгната от корените си, самотна и много объркана. Напоследък, когато Дени спеше повече, тя беше по-добре. Дните бяха  добили по-определена форма, но въпреки това работата ѝ липсваше ужасно много. Липсваше ѝ напрежението, бъркотията, радостта от хрумналите нови идеи и самото им осъществяване, колкото и трудни да бяха. Липсваха ѝ хората, които се интересуваха от нещата, които я вълнуваха и разбираха амбициите ѝ.

Тя искаше да угоди на мъжа си, да бъде добра майка и съпруга, но нямаше признанието за постигнатите успехи, наградите, които вървяха редом с работата ѝ. Не можеше да се отърси от всичко това и да забрави.

Когато се роди Дени, трудно си представяше как ще остави. Обичаше я прекалено много. Надвесваше се над нея докато спеше, следеше всяко нейно трепване. Никога няма да забрави деня, когато Дени ѝ се усмихна за първи път. Беше я нахранила и повдигнала да се уригне, когато забеляза как сините ѝ очички не се откъсваха от нея. Дени внимателно разглеждаше майка си. След това розовите ѝ устнички се разтвориха в прекрасна усмивка.

Роси беше трогната, тя усети как очите ѝ се напълниха със сълзи, а сърцето ѝ се изпълни с безмерна обич.

Само веднъж беше изпитала подобно чувство, когато усети Дени да се движи за първи път в нея. Нещо трпваше и изчезваше в корема ѝ. Тя не беше просто бременна, а майка. В нея растеше малко човече. Сподели с Младен преживяното и двамата очакваха с нетърпение следващото потрепване. Когато го усетиха, Младен нежно придърпа Роси към себе си, целуна я и каза:

– Обичам те.

В подобни моменти тя знаеше, че е постъпила правилно.

Много хора обичат да си пукат пръстите, без да мисля, че това може да навреди на тяхното здраве.
Някои правя това, за да свалят нервното си напрежение, а други просто по навик.
А знаете ли, защо се чува такъв хрущяш звук, за едни неприятен, а за други забавен?
Цялата работа се състои в течността между костите на пръстите в ставното пространство.
Оказва се, че този хрущящ звук идва в момент, когато образувалия се вакуум в ставното пространство изведнъж рязко се влива в гореспоменатата течност.
Съществуват и други версии относно този въпрос, но тази е най-разпространената.
Може би за всеки би полезно да знае, че това пукане на пръстите може да доведе до повреждане на меката тъкан на ставите и сухожилията, както и за намаляване на силата на натиск върху четка.

Семейството е основната единица на обществото. От самото начало, от момента на грехопадението, семейните отношения са престанали да бъдат идеални. Често семейството се превръща в място на конфликти и напрежение, а не на обич.
За създаването на щастлив брак и за да се изгради здраво семейство, трябва да се следват съветите на Този, които направиха първата сватба в Едемската градина. Тези съвети се съдържат в Библията.
Семействата днес са в плачевно състояние, защото сме пренебрегнали съветите за това, как да изградим здраво семейство. Ние сме поставили егоизмът над саможертвата. Почнали сме да ценим материалните неща повече, отколкото съпругът или съпругата.
Вие можете да имате добро семейство. Вашето семейство може да стане единно, ако сега се е разиденило. Но първо трябва да помолим Бог да ни прости, а след това да ни даде любов един към друг и към Него.
Не позволявайте семейството ви да се руши. С Божията помощ заедно се противопоставете на всички изпитания и се хванете за ръце в подножието на кръста.

Мария седеше на дивана, сложила крак върху крак. Тъмно кестенявата ѝ коса падаше върху лицето и хвърляше сянка върху бузите, челото и устните ѝ. Върху бледосинята си рокля тя съсредоточено нанизваше причудливи и менящи цвета си мъниста.
Това би била една прекрасна картина, ако в нея нямаше известно напрежение, едва доловимо във въздуха. Тодор веднага го усети щом влезе в стаята.
Той не обичаше тези моменти. Тодор много обичаше Мария, но тези нейни промени го плашеха. Тя от весела и ласкава се превръщаше в мрачна статуя. Най-страшното беше, че в такива моменти Тодор не знаеше какво да прави. Докосваше я, а тя стоеше като очуждена. Всяко докосване предизвикваше напрягане у нея.
А когато погледнеше Тодор в очите, той усещаше мълчалив и тих укор или още по-лошо, някаква далечна неземна тъга. Фразите ѝ обикновено бяха едносрични. Тялом беше в стаята, но в действителност я нямаше там.
– Мими, какво те притеснява? – най-накрая Тодор реши да наруши тишината.
Мария повдигна вежди в недоумение и едва каза:
– Всичко е наред.
– Да отидем да изпием по едно кафе, да се разходим, – с малко по-весел тон предложи Тодор.
Тя само повдигна рамене, изразявайки безразличие. Отново замръзна и забрави за неговото присъствие.
Тодор нервно закрачи из стаята, влючи телевизора с желание говорът да разкъса тягостната тишина.
Той тръгна към прозореца и се замисли. Вече от 5-6 години бяха заедно. Толкова много се обичаха, отношенията им бяха нежни и искрени и никога не им бе скучно, когато бяха заедно. Винаги имаха какво да си кажат. Но тези пристъпи на меланхолия го събаряха.
Какво ли става в главата ѝ? В такива моменти Тодор изпитваше раздразнителност, неразбиране, съжаляваше я, чувстваше собственото си безсилие, а понякога изпитваше неприязън.
На него му се искаше да си върне веселата и безгрижана Мария. Желаеше да я хване за раменете, да я разтърси леко и да ѝ каже:
– Остави всичко това! Не се разкисвай! Всичко ще се оправи.
Но той знаеше от опит, че това не помага. Това състояние може да отнеме различно време, кога повече, кога по-малко… единствено можеше само да чака.
Тодор я погледна, тя все още седеше на дивана. Изведнъж някаква изненадваща нежност нахлу в него. Той дойде до нея, седна на дивана. Прегърна я, притисна я нежно към себе си и я целуна по главата. След известно време почувства как тя се отпусна в обятията му, а ризата му се намокри на рамото….
Той я галеше по главата, а тя все по-силно се притиакаше към него. Мънистата, като ярки дъждовни капки се посипаха по пода.
– Всичко ще се нареди, ще видиш, – нежно ѝ шепнеше той, – аз съм с теб не бой се…..

Изследователи от Масачузетския технологичен институт са създали книга, която може да носите върху себе си. Чрез нея читателят изпитат чувствата на героите в книгата.
С помощтана комбинации от различни сензори, книгата ще знае коя страница четете и ще придизвиква определени вибрации чрез специална жилетка.
Измененита в емоционалното и физически състояние на героя предизвикват незабележима ответна реакция в жилетката, изменяйки честотата на  сърцебиенето, създавайки стягане на гръдния кош чрез торбички с въздух под налягане или местни колебания на температурата.
Жилетката съдържа нагряващо устройство, което променя температурата на кожата и система за компресия, за предаване и отслабване на напрежението, чрез въздушна възглавница.
Жилетката променя вибрациите си в съответстие на настроението в книгата.
В книгата са вградени 150 светодиода за създаване на осветление наоколо. То се мени в зависимост от действията и атмосферата в книгата.
Проектър се нарича „Сензорна фантастика“ и е разработен от Феликс Хайбек, Алексис Хоуп и Джули Легоулт в медицинската лаборатория на Масачузетския технологичен институт.