Преди няколко века в Англия и Шотландия се налагало специално наказание за жените.
Слагали им специални маски на лицето, от които към устата отивали железни шипове, които болезнено въздействали ако езикът се движи.
С такава маска жената била изложена на публични места.
Сред наказаните най-често били свадливи жени и тези, за които предполагали, че са магьосници. Като не можели да говорят те не могли да изричат заклинания.

Има такъв атракцион използван по публични и частни забави. Той представлява цистерна с вода, над която е закрепена седалка. Отстрани има лост с мишена, която като се уцели с топка, се задейства. Механизмът освобождава седалката, която заедно с човека на нея се потапя във водата.
Така е в днешни дни, но в средновековието под същото име е бил използван уред за наказание, предимно за жени скандалджийки,  които злословят или имат други нарушения на благоприличието. Това е било стол с някакво приспособление, за да може да се потапя в местния вир, на който връзвали провинилата се и я потапяли във водата. В този атракцион имало особена пикантност.
Съществувало е поверие, че с този уред можело да се разпознае дали една жена е вещица. Смятало се е, че тялото на една вещица нямало да приеме да бъде „кръстено“ с потапяне и нямало да може да бъде натопено.

Африканските папагали са доста ценни, средната им цена надвишава 400 долара. И това е цената им на черния пазар. За това често ги крадат.
Случая в Китай не е изключение. От Ван Лу от Пекин откраднали папагал. Както се изяснило по-късно, похитителят Ху Фен продал крадената птица в зоомагазин.
След известно време този магазин посетил собственикът на папагала. Виждайки стопанина си, папагала започнал да крещи силно.
Ван Лу обърнал внимание на птицата и познал своя любимец.
Собственикът на магазина се оказал порядъчен човек и веднага предал на полицията даните на човека, който му продал птицата. Каква е мярката за наказание за сега не се знае, но похитителят няма да остане така.

Много мощни генератори на негативно излъчване, истинско психотронно оръжие са телевизорите. От екраните им на потоци се лее кръв, жестокост, насилие, пошлост, страст, еротика. Това разяжда живота на хората, които се подават на такава обработка. И това се проявява в материалния ни свят политика, икономика, начин на живот.
Защо живеем така мрачно? Защо рисуваме бъдещето си под влияние на ужаса, раздразнението, ненавистта и злобата? Не виждате ли? Не усещате ли, че тези чудовища слизат от екрана в живота ни.
Какво да правим тогава?
Какво да гледаме, какво да четем или слушаме, никой на никого не може да каже. Всеки човек е свободен сам да решава и избира. Но дали това, че ни е позволено всичко се компенсира от мъдростта и съвестта ни? Едва ли. Понякога, това което ни изглежда добро, не опровергава очакванията ни. И вместо добро причиняваме зло. Например, прощаваме на човек безнаказано престъплението извършено от него, а той не осъзнал вината си продължава да го върши. Баланс между прошка и наказание трябва да има.
Ако се ръководим от максимата да не причиняваме някому зло, макар да се чувстваме свободни да направим обратното, ще компенсира донякъде негативното в нас.

Началникът на полицията от Ню Джърси Рис Фуентес се движел с полицейски автомобил, на който нямало отличителен белег, че колата е такава. Бил спрян от полицай за превишена скорост. На място, където скоростта била ограничена до 65 мили, той се движел с 75 мили в час.
Патрулът, който го разпознал и знаел, че Фуентес повече от 20 години служи в полицията, отказал да напише акта за глоба. Все пак пред него стояло длъжностно лице.
Въпреки всичко Рис настоял да бъде глобен. Сумата не била малка – 160 долара.
Днес повечето хора с власт се възползват от служебното си положение и не обръщат внимание на червения сигнал на съвестта. А това понякога води до корупция, мошеничества и накрая до престъпления от по-сериозен характер.
Не знам какво ще кажат полицейските органи в България, но се радвам, че има поне един полицай и то на ръководна длъжност, който не се срамува да признае грешката си и е готов да понесе съответното наказание.