За празниците, служителите във фирмата получиха необикновени подаръци. Тя можеше да си го позволи, защото през изминалата година продажбите ѝ се бяха увеличили.

– Някакви възглавници за столовете ни, – изказа тихо недоволството един от работещите във фирмата.

– Да, но това не са обикновени възглавници, а интелигентни, – възрази един от началниците.

– Интелигентни, – засмяха се наоколо.

– Те измерват дишането и сърдечната дейност, – започна да обяснява един от ръководството, – напомня на хората да променят позата си, ако стоят неподвижно твърде дълго време.

Друг го подкрепи:

– Шефовете добре се грижат за здравето на подчинените.

Но подаръкът си имаше и скрит замисъл.

Един ден началникът на един от отделите попита една от служителките:

– Защо не бяхте на работното си място от 10:00 до 10:30 часа – и полушеговито заплаши, – като нарушител можете да ви лишим от премия.

Жената дълго мисли, кой може да издаде отсъствието ѝ и накрая заключи:

– Шпионирала ме е интелигентната възглавница. Те за това ни ги подариха.

Избухна голям скандал.

Шефа на фирмата отричаше и твърдеше най-смирено:

– Искахме да зарадваме подчинените си, а не да следим тяхното поведение и трудова дисциплина.

Дичо очакваше с нетърпение този ден. Щеше да посети увеселителния парк, който наскоро бяха открили в града им. Бяха му разказвали, че там има много люлки, ……. и изненади.

Когато влезе в ограденото място, Дичо бе зашеметен. Посрещна го голям шум, възгласи и множество хора. Той трудно се адаптираше към такава обстановка и в първият момент бе готов да побегне, да крещи и да плаче.

Майка му го прегърна и донякъде момчето се успокои. Дичо успя да се изолира от шума и ярките светлини. Постепенно напрежението премина и той започна да се оглежда любопитно.

– Ще се качиш ли на въртележката? – попита майка му.

Той само кимна с глава и докато да се усети бе настанен върху дървено конче.

Изведнъж всичко се завъртя. Образите наоколо се размазаха. Дичо се уплаши. Ревна с цял глас и протегна ръце напред търсейки защита.

Въпреки, че въртележката не се движеше много бързо, той се обърка и започна истерично да крещи:

– Искам при мама …..

Сякаш не го чуха и не му обърнаха внимание. Хубавото бе, че времето свърши и въртележката забави ход.

Когато спря Дичо се строполи в ръцете на майка си. Заровил глава в нея и се разрида.

Майка му го опря на краката му, искайки по този начин да го накара да дойде на себе си, но той легна на земята и продължи да плаче.

Колко много очаквания имаше малкото момче за този ден, а всичко се провали.

До легналия Дичо клекна младо момиче. Тя бе една от служителките в парка. Погали го по главата и го гушна.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Стана ѝ мъчно, че малкото момче не бе изпитало радост и удовлетворение на това място.

Дичо вдигна зачервените си очи към момчето и ѝ се усмихна.

Можем да не разбираме нечия мъка, но не е нужно да правим нещо голямо, за да ги утешим. Достатъчно е да бъдем с тях и да им покажем любов.

Собственикът на къщата, в която живееше Марта, отказа да отдели средства за ремонта ѝ. Предупредиха я да се изнесе.

– Колко неприятно е всичко това, – каза си Марта. – Местоположението тук е изключително привлекателно. Ако не бяха признаците на рушенето на къщата, щях да я намеря за напълно задоволителна.

При най-малкия вятър сградата се люлееше. Подпорите ѝ бяха недостатъчни, за да я направят безопасна за живеене. И на Марта нищо друго не ѝ оставаше, освен да се премести.

Интересите ѝ бързо се насочиха към предстоящото място за преместване. Марта старателно проучи новия район и прочете изказванията на хората, които живееха там.

От приятелят си Крум научи:

– Мястото надминава всичко, което можеш да си представиш. Ставащите чудеса тук, могат да ти се сторят невероятни, но са истина.

Крум бе влошил целия си капитал там, като продаде всичко тук. Това му донесе огромна радост, въпреки че всички сметнаха това за загуба:

– Това е огромна жертва от негова страна, – говореха те.

Марта се обърна за съвет към Добромир, чиято привързаност бе доказана и изпитана не веднъж в живота ѝ. Той вече бе на новото място.

Вместо отговор Добромир ѝ изпрати цяла кошница вкусни плодове. Сравнявайки вкуса им с това, което ядеше тук , Марта намери плодовете за съвсем безвкусни.

– Ако всичко е така прехвалено, както тези плодове ….. – мърмореше недоволно Марта.

Любопитството ѝ надделя и тя няколко пъти ходи до реката, която отделяше новото място от сегашното. Виждайки радостта и усмивките на хората там, Марта изпитваше силно желание да иде при тях.

На месна почва я изкушаваха с нов доходоносен бизнес, но когато си спомняше лицата на хората от другия бряг, който сияеха и преливаха от щастия, нещо я възпираше да даде съгласието си.

Накрая не изтърпя и категорично заяви:

– Ще се преместя.

Стани последовател на Исус Христос и ще имаш визия за нещо, което е далеч отвъд трудностите и разочарованията в този живот.

Вслушайте се в добрите новини: “ Примири се, призови нашият Господ! Помири се с Бог!“

Ричард бе разстроен от това, което бе видял днес. Беше ходил на много места, но такова нещо не бе наблюдавал никъде. Той още не можеше да се отърси от тази зловеща картина.

През деня бе посетил един индийски дом. Там видя малко слонче привързано към огромна и твърде тежка верига.

– Нима слончето може да избяга, та сте го завързали така? – Попита Ричард.

– Не, какво говорите, господине! – засмя се индиецът. – Така дресираме слоновете.

– Дресирате?! – озадачи се Ричард.

– Възрастния слон е прекалено силен и не може да бъде вързан с верига, – започна да обяснява индиеца.

– Да, но това е малко слонче! – възкликна Ричард.

– Когато слончето е малко го връзваме с тази тежка верига. Докато расте то свиква с мисълта, че тя не може да бъде разкъсана. Ставайки зрял индивид, слонът притежава нужната сила да се освободи, но тъй като е свикнал, че това не може да стане, не се и опитва да избяга.

Ричард крачеше нервно из стаята си.

Представих си как слончето е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело. На следващия и на по-следващия също… Докато един ден, един ужасено, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.

Споменът за поражението го е задържал. Но най-лошото е, че вече големият слон никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.

– Колко такива вериги са оковали мозъците ни? „Не мога!“ „Това не го заслужавам!“ „Нямам достатъчно сили и способности да го извърша!“ Защо не се опитваме да разкъсаме тези вериги?

Ричард сериозно се замисли.

– Така е, защото когато се опитаме да ги разкъсаме, те не само ни се съпротивляват, но настояват за правото си на съществуване. И то по много хитър начин. Ще си спомните всички си провали, а тих глас ще ви нашепва: „Нали ти казах, нямаше смисъл изобщо да опитваш!“

Това е една зловредна програма, която можем да наречем безспорно „Безпомощност“.

Упорствайте! Не се отказвайте! Вие сте много по-силни особено, когато сте с Господа! Не слушайте какво ви внушават още от деца, облегнете се на Бога!

„И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“.

Беше се събрала многолюдна тълпа от любопитни хора.

Петър стъпи на едно по-високо място и всички затихнаха. Множество очи се бяха впили в него с изумление, тревога, търсейки отговор на развълнувалия ги въпрос: Какво става?

Петър бе прост рибар. Тук в столицата на Израел идваха люде от славни и далечни градове. Можеха да го чуят мъдреци и книжници, но това особено не го притесняваше.

Гласът му мощно ечеше под сводовете на портата:

– Тия не са пияни, както вие си мислите, понеже е едвам третият час на деня. Кой набожен човек ще се осмели да пие сега, в девет сутринта, в благословения час за молитва?

Хората замълчаха.

И той продължи:

– Случи се нещо необикновено. Я си спомнете, още от древни времена що е било обещано? – Петър разтърси глава и си отговори сам на въпроса си. – В дните на Месия Духът Господен ще се излее не само
на пророците, но и на всеки, който има истинска вяра. Сега обещанието започна да се сбъдва.

Людете леко бяха поотворили уста и жадно го слушаха.

– Мъже на Израел, – тържествено продължи Петър, – Исуса Назарянина, мъж засвидетелствуван между вас от Бога чрез мощни дела, чудеса и знамения, които Бог извърши чрез Него посред вас. Той бе предаден според определената Божия воля и предузнание, а вие разпнахте и убихте чрез ръката на беззаконници. Но Бог Го възкреси от мъртвите, защото връзките на смъртта не можеха да Го задържа…. И тъй, нека знае добре целият Израилев дом, че Тогова Исуса, Когото вие разпнахте, Него Бог е направил и Господ и Помазаник.

Като чуха това хората ужилени в сърцата си рекоха:

– Какво да правим, братя? – чу се хор от нестройни гласове.

Петър им отговори:

– Покайте се, и всеки от вас нека се кръсти в името Исус Христово за прощение на греховете ви и ще приемете тоя дар, Светия Дух. Защото на вас е обещанието и на чадата ви, и на всички далечни, колкото Господ, нашият Бог, ще призове при себе Си.

Всичко стана много бързо. Тълпи хора, водени от Петър, се спуснаха към каменната арка, където бе Силоамското водохранилище.

Апостолите кръщаваха мъже и жени. Редицата от люде сякаш нямаше край. До вечерта броят на повярвалите в Христос достигна три хиляди.

Хората предали живота си на Исус, не се разотидоха веднага, а търпеливо слушаха ден след ден поученията на Петър и останалите от учениците на Исус.

Така те научиха, че Божието царство е дошло и че Исус Христос им е донесъл помирение с Бога. И че сам Господ скоро ще дойде да съди живите и мъртвите.

Каяфа, разбира се, беше информиран за случващото се. Самият той забеляза, че става нещо нередно.

– Скоро неспокойните галиеляни и техните развълнувани привържениците ще напуснат столицата и тогава вълната на ентусиазма им ще отшуми, – каза си той.

Но очакванията му не се оправдаха.