Дъждът тропаше по покрива и изливаше мъката си по прозорците. Големи едри сълзи се размиваха и стичаха надолу по стъклата.

Атанас седеше сам в стаята и разглеждаше семейният албум.

Снимките го връщаха назад.

– Ето тук мама и татко са ме хванали а ръка. Какво кръгло лице съм имал. Забелязват се и лунички по него. Косата ми е била все още светлоруса и права.

Очите му се насълзиха и Атанас въздъхна :

– Тогава обичах анимационните филми, мразех авокадото. Приятел ми бе подарил диск с песни, които често слушах.

Той отгърна албума по-нататък. Тук Наско бе в тинейджърските си години.

Лицето му се бе удължило. Косата му се бе начупила. Лунички бяха изчезнали.

– Бях обикнал авокадото, – засмя се Атанас. – Гледах вече филми и бях захвърлил старият диск, който ми бе вече омръзнал.

Колко различен изглеждаше в тази възраст. Бе пораснал. Забелязваха се ясно външните промени и все пак си бе той.

– Това не е ли парадокс? – запита се Атанас. – Променям се през цели си живот, но си оставам аз. Кой съм всъщност?

Той не за първи път си бе задавал подобни въпроси, но сега нещо се избистри в съзнанието му и той разбра:

– От времето, когато сме заченати, всеки от нас израства по някакъв уникален замисъл, – гласът му звучеше възторжено. – Не можем да си представим какви ще станем, но едно е ясно, ако сме деца на Бога, в крайна сметка ще бъдем като Исус.

Той стана и започна възбудено да крачи из стаята.

– Нашето тяло с Неговата природа. Нашата личност, но с Неговия характер, – Атанас продължаваше своя монолог. – Даровете ни сияят, а греховете ни са изчезнали.

До деня, когато Исус дойде да ни вземе, ние сме привлечени от бъдещото ни Аз. Благодарение на Божията работа, стъпка по стъпка, отразяваме по-ясно образ на Сина Му.

Ние не сме още тези, които трябва да бъдем, но когато станем подобни на Него, ние се превръщаме в себе си.

Всичко започна от запознанството ѝ със Стоян. Лили веднага се влюби в него.

Тя бе толкова щастлива:

– Открих човека, когото Бог ми е приготвил, – весело подскачаше Лили, даже си тананикаше.

Мечтаеше си за брак, деца, заедно да служат някъде. Всичко бе планирано.

Изведнъж нещата се обърна наопаки. Стоян се загуби нанякъде.

Сърцето на Лили бе разбито и я споходиха съмненията:

– Правилно ли чух какво ми каза Бог? Аз изобщо разбирам ли Го правилно?

Лили бе бясна.

– Той каза: „Това момче ще стане твой съпруг. Служението ви заедно предстои. Аз имам планове за вашето бъдеще“. Не мога да приема отговор „да“, когато всички конкретни обстоятелства около мен казваха „не“.

Тя се усъмни в себе си, в Бога и във всичко.

– Нима от край до край е само болка? – Лили кършеше безпомощно ръце.

Тя негодуваше, се чувстваше отхвърлена.

И ….. избяга, смяташе, че така ще се отърве от мъката си, но бягството от живота само го затрудни.

Лили живя десетина години реалност, която Бог не беше ѝ определил.

Напусна дома си и се отдалечи на хиляди мили от него, а съществуването ѝ изглеждаше чуждо и непоносимо.

Никой не може да избяга от Бога, от плановете Му, от призванието, което е определил за вас.

Да, изборът е наш, за това Той ни чака.

Мина много време, докато Лили падна на колене и се остави в ръцете на Бога.

Тогава Той я попита:

– Готова ли си да поправиш нещата?

Тя осъзна, че „да“ от Бог е „да“ и че „не сега“ не означава „не“ изобщо.

Лили и Стоян се ожениха и започнаха да служат заедно на Господа.

Ако бягаме в грешната посока, никъде няма да отидем. Божите обещания са верни. Истинското развитие на характера идва от очакването.

Само в Неговия план ще намерим радост, мир и удовлетворение.

Когато потърсим първо Господа, всичко ще си дойде на мястото.

Въпреки непокорното ни сърце Той продължава да ни привлича с неустоимата си любов.

Бяха една малка група. Водеше ги човек, който обясняваше природните забележителности и отговаряше на въпросите им.

В подножието на планината Симо забеляза, че редица домове са без прозорци.

– Как влиза светлина в тези жилища? – попита Симо. – Що за идея е това, да не оставят място за прозорец на поне една стена?

– Някои от тукашните се боят от демони, – обясни водачът. – Смятат, че такива изчадия могат да проникнат в домовете им, докато спят и да им навредят. За това са построили домовете си с непроницаеми стени.

– Ако знаеха само, – въздъхна най-възрастният от групата дядо Петър, – че ако последват Исус, не само щяха да имат прозорци, но щяха да ги отворят широко, за да проникне светлината.

– Не би трябвало да им се присмиваме, – обади се Наско. – Днес живее в тежко време изпълнено със страх, напрежение, болка и мъка. Не се ли крием и ние от коварна болест, която ни разделя с любими хора, приятели …..

– Исус иска нашите домове да имат прозорци, – наблегна бай Мито. – Трябва да търсим убежище не зад стените, а в Господа.

– Понякога е необходимо да има стени, – засмя се Васил, – но те нека бъдат с прозорци. Това ще покаже на останалите, че се доверяваме на Бога, не само сега, но и за в бъдеще.

– Нашите страхове са си реални, – каза Милена.

– Да, но Бог е по-голям от тях, – провикна се дядо Петър. – Прозорците ни откриват Исус – „истинската светлина“, но не само на нас, а и на тези, които се нуждаят от Нея.

Групата се умълча. Те гледаха стените без прозорци и тъжно си мислеха за хората, които се криеха зад тях.

Тягостен сезон. Само неприятности и лоши новини. А и времето като напук плаче ли плаче с огромни струи от небесата.

Сотир получи много тежко известие. Бе починала любимата му, която се бореше за живота си в болницата. Това едва не го събори.

Кой ще преустанови болката му?

Имаше само един изход. Той падна на колене и започна да вика към Бога, изливайки мъката си.

Всекидневната му практика да се моли бе станала спасително средство, което му осигуряваше нужната доза кураж, от която се нуждаеше.

Колко много от нашите изпитания изглеждат непреодолими, а Бог малък и далечен?!

– Боже, за Теб всеки мой проблем е нищожен, – молеше се Сотир. – Помогни ми да видя отвъд болката си и ме научи как да я преодолея.

Колкото повече време прекарваме с Исус, толкова по-малко ще се страхуваме от това, какво другите мислят за нас и няма много да се тревожим за собствените си проблеми.

Това общение не винаги идва естествено, но то ни помага да устояваме във вярата си.

Поддържането на тази връзка с Господа е нашата жизнена сила.

Много пъти ще бъдем тествани, важното е как ще отговорим на предизвикателствата. С ужас, позволявайки на врага да събори вярата ни или със смелост да пристъпваме напред и да се доверим на Бога.

Имаме всичко необходимо, за да преминем всеки тест, пред който сме изправени, защото притежаваме смелост, която Господ ни е предоставил.

Отново проблеми, неудачи и неуспехи. Златан се чувстваше отново недобре. За пореден път се бе провалил, въпреки всичките си надежди и очаквания.

Болката от провала този път бе по-голяма, защото той бе вложил всичко от себе си.

– Защо на мен? – крещеше съзнанието му.

– Зная за проблемите ти. Виждам колко много страдаш, – Златан дочу тих и нежен Глас.

Той се огледа, но в стаята нямаше никой.

Гласът продължи:

– Ще се погрижа за теб, няма да те оставя, но искам да осъзнаеш, че основния ти проблем не опира до твоето страдание, а до твоя грях.

– Какво толкова съм направил? – с явно недоволство попита Златан.

– Не е важно какво ти се случва или какво са ти причинили другите…

– А какво? – бързо изстреля въпроса си Златан.

– …. , а това по какъв начин реагираш на всичко това, – довърши фразата си Гласът.

– Това вече е прекалено, – отбеляза Златан. – И какво да правя? Да се усмихвам и да се радвам, когато ме нараняват или не успея в нещо?

– Ти не можеш да промениш случилото се или да го премахнеш, но е нужно да промениш нещо в себе си.

– И какво трябва да променя? – във въпроса на Златан се усещаше сарказъм.

– Говоря за греха …..

– Когато лъжа, изневерявам на жена си, присвоявам си това или онова от работата си, – усмихна се присмехулно Златан.

– Не, тук става въпрос за това, че Ме игнорираш. Бунтуваш се против Мен. Искаш да живееш независимо, но до какво те доведе това?

– Аз ще решавам как точно ще живея, – категорично заяви Златан. Кой си ти да ме учиш, какво трябва да правя?

– Точно в това се състои проблема ти, – каза Гласът. – Подценяваш копнежите на сърцето си. Възлагаш всичките си надежди за решаването само на конкретния случай.

– За мен това е достатъчно, – натърти Златан.

– В това именно грешиш. Дори и да ти помогна за нещо конкретно, това няма да те задоволи. Радостта ти от сполуката ще бъде кратковременна. Недоволството на човека е дълбоко загнездено в сърцето му. Само Аз мога да те освободя от това робство.

Златан махна с ръка.

– Глупости ….

Гласът повече не се обади.

– От болка и мъка, почнаха да ми се причуват разни гласове, – засмя се Златан. – Трябва да се взема в ръце. Не ми трябва Бог, нито каква да е религия. Сам ще се оправя.