Когато чуете „каубой“ какво си представяте? Вероятно някой як мъж, с цигара в устата, чифт пистолети на кръста и суров поглед. Но всъщност каубоя е момче, което се грижи и пасе кравите.
Каубойската шапка е изработена от Джон Стетсън през 1860 г. и става популярна в югозападната част на САЩ, северната част на Мексико и западните провинции на Канада.
Родеото е традиционен вид спорт, водещ началото си от мексиканските и американските каубои.  Първото състезание по родео се е състояло в тексаския град Пекос през 1883 г.
Епохата на каубоите е започнала през 1965 г., когато е трябвало да се намали числото на големи стада от бикове, предимно в Тексаския район и е приключила двадесет години по-късно.
Въпреки изложените факти в киното, каубоите не са воювали с индианците. Индианските войни, който са започнали през 1864 г. са се водели между американската армия и индианските племена. Самите индианци са били каубои, защото са могли да се държат на седлото и да стрелят от него от ранното си детство.
В така наречените каубойски градове липсвали жени и някои каубои танцували един с друг. Този, който играел жена, връзвал на ръка си кърпа.
Според статистиката, през последните сто години, не е имало повече от 20000 представители от тази професията.
Приблизително една трета от каубоите са били черни, които са получили свободата си след Гражданската война, но не са имали работа и имущество. Една трета от каубоите са били мексиканци, а 1/3 – потомци на имигранти от Европа.
Работата на каубоя е била ниско платена. Той е получавал 25-40 долара на месец. Поради това каубой рядко имал собствен кон и обикновено използвал конете на стопанина си.
Заплатите на каубоите били много малки, за това през зимата били принудени да работят в ранчо само за храна и подслон. По-големи суми пари каубоите получавали при прехвърляне на стада от едно място на друго. Голяма част от заработката си те изразходвали за пиене. Най популярната напитка сред тях била бирата, а не уискито както обикновено пишат по вестниците.
Най-интересното за каубоите започвало, когато се завръщали със заработените пари. Властите на околните градове, по край които минавали техните маршрути, наемали хора за да защитават обществения ред от гуляите на каубоите.
В американската история има само един президент, който е бил каубой. Това е  бил Теодор Рузвелт. През 1883-1886, той е работил като каубой.
Първата църква на каубой е била организирана в град Ваксахачи Тексас. Сега каубойското християнско движение се е сляло с Американската асоциация на каубойски църкви.

Столичния град бил превзет, след атаката на скитите. Победителите били очаровани от хилядите дворци от мрамор и гранит.
Сред многото чудеса на града се издигала голяма статуя на княз, владял тук в по-славна епоха. Позлатен надпис на него гласял: „Най-могъщия, най-справедливия, най-благородния, най-милостивия…..“
Завоевателя останал поразен от това как хората тачат владетеля си, заслужил тяхната любов. Тогава скитския цар пожелал да научи за подвизите и мъдрия живот на този мъж. В свитата му имало човек, който знаел много езици. Той разгърнал един свитък и прочел следното за „прославения“княз: „Властта му бе срам за родната страна. Той бе безсъвестен тиранин. Потъпка закона, обичаите и реда. Когато враг нахлу в пределите ни, градът се предаде. Защитниците му, привикнали на окови, без бой отвориха градските порти…..“
Историята бе запазила истината за жестокия владетел, извоювал си мрачна слава.
Тогава скитския цар възкликнал:
– Ако тази история е вярна, защо е издигнат този паметник с такива хвалебствени думи? Тук нещо е объркано.
– От тукашните първенци е издигнат този паметник, докато княза е бил жив, а пък историята, – казал преводачът му, – говори винаги за мъртъвци.

Една жена излязла от дома си и видяла трима старци с дълги бели бради на двора. Тя не ги познавала, но им казала:
– Навярно сте гладни. Заповядайте да похапнете у дома.
– А мъжът ти в къщи ли е? – попитали те.
– Не, няма го, – казала тя.
– Тогава ние не можем да влезем, – отговорили те.
Вечерта, когато мъжът й се върнал в къщи, тя му разказала за случилото се.
– Иди и им кажи, че съм се прибрал и нека заповядат в дома ми, – казал мъжът.
Жената излязла и поканила старците.
– Ние не можем да влезем в къщата ви заедно.
– Защо? – удивила се жената.
Един от старците обяснил:
– Той се казва Богатство, – казал той, като посочил един от своите приятели. Посочил другия и добавил, – той се нарича Успех, а аз Любов. Сега иди в дома и поговори с мъжа си и тогава решете, кого от нас да поканите.
Жената отишла в дома си и разказала на мъжа си, какво е чула. Мъжът много се зарадвал.
– Това е много хубаво! Ако трябва да направим избор, да поканим Богатството. Нека да дойде и да изпълни дома ни с богатство.
Жена му възразила:
– Скъпи, а защо да не поканим Успеха?
Дъщеря им седяла в ъгъла и ги слушала. Изведнъж тя скочила и предложила:
– Не е ли по-добре да поканим любовта? Тогава нашият дом ще е изпълнен с любов!
– Нека се съгласим с дъщеря ни, – казал мъжът. – Иди покани Любовта да ни буде гост.
Жената излязла и попитала:
–  Kой от вас е Любов? Влез в къщи и ще бъдеш наш гост.
Старикът наречен Любов се насочил към дома. Другите двама старци го последвали. Жената изненадана ги попитала:
– Аз поканих само Любов, защо и вие идвате?
Старците отговорили:
– Ако бяхте поканили Богатство или Успех, другите двама щяха да останат на улицата, но тъй като поканихте Любов, където отиде той, ние веднага отиваме след него.
Там, където има любов, винаги има богатство и успех.

Едно дете било скрито след раждането му, защото астролозите предупредили царя, че ще се роди дете, което ще разруши царството му и го посъветвали да го убие докато е невръстно.
Три години детето живеело с дойката си в пещера. То пораснало и започнало да разсъждава за сътворението на света. Младия мъж решил да почита всички светила, докато открие кой от тях е истинския Бог.
Видял луната, чиято светлина разпръсквала мрака на нощта и я почел заедно със цялата звездна свита на небето. За него те били Бог.
На утрото, когато видял зазоряването и как луната избледняла, загубвайки силата си той ахнал:
– Светлината на луната, трябва да идва от тази на слънцето.
И той се поклонил на слънцето.
Вечерта слънцето потънало под хоризонта и отново изплувала луната със звездите. Тогава младежа възкликнал:
– Несъмнено всички те луната, звездите и слънцето имат един господар и това е Бог.

В хладното януарско утро на една от станциите на метрото във Вашинктон застанал мъж и свирил на цигулка в продължение на 45 минути. Той изсвирил 6 произведения. През това време, а това бил пиков часа, край него минали хиляди хора повечето, от които отивали на работа.
За 45 минути само 6 човека се спрели по-дълго и слушали музиката, 20 не са се спрели но оставили пари. Музикантът събрал 32 долара.
Никой от минаващите не  знаел, че цигуларя бил Джошуа Бел – един от най-добрите музиканти в света. Свирел едни от най-сложните произведения написани някога, а инструмента, на който свирел била цигулка Страдивариус, която струвала 3,5 милиона долара.
Два дни преди изпълнението му в метрото, на негов концерт в Бостън, където билетът средно струвал 100 долара било пълно.
Свиренето на Бел в метрото е част от социален експеримент за възприятията, вкусовете и приоритетите на хората. Целта на този експеримент било да се разбере: Дали в делнична среда, в неподходящ момент усещаме красотата? Ще се спрем ли да я оценим? Ще разпознаем ли таланта в необичайна обстановка?
Един от изводите в този експеримент е може би следният: Ако ние не можем да намерим време за да се спрем за малко и да послушаме най-добрите написани музикални произведения, в изпълнение на един от най-добрите музиканти на планетата, ако темпа на живота е станал толкова бърз, че сме станали слепи и глухи за такива неща, тогава за какво ни е животът? Защо ни е нужно непрекъснатото да преследваме чужди натрапчиви ценности? И какво губим в това безумно преследване?
Отговора е само един: Ние губим самият живот…