Често се случват парадокси от неразбиране. Задават се глупави въпроси, на който и сам човек би си отговорил, ако малко се замисли и вникне в нещата.
Един „любознателен“ господин попитал един свещеник:
– В края на краищата, кой е раждал децата в Стария завет, мъжа или жената?
Запитаният се усмихнал и успокоил господина:
– Не се затормозявайте със Стария завет! В Новия завет всичко е ясно, Мария е родила и без помощта на мъж. Така че спокойно може да спите.

Тя имаше нежно и дребно тяло, но голямо сърце, толкова голямо, че в него намираше гостоприемство и приют всяка чужда скръб и всяка чужда радост. Най-голямата разлика между нея и хората се състоеше в това. че другите проявяваха интерес само към някои неща, а тя до самата си смърт се интересуваше живо от всичко и всички на тоя свят. В целия й живот нямаше случай, когато тя се е ограничавала само с някои въпроси или да е оставала безразлична към някои хора.
Болният, който се интересува от всичко и всички, освен от себе си и който не знае какво е това скука, е опасен противник за болестта и не може лесно да бъде победен. Именно тази черта в характера й помогна да доживее близо деветдесет години.
Интересът й към хората и животните беше много личен и приятелски. И в най-безнадеждните случаи тя винаги намираше в тях нещо, което да оправдае, и нещо, което да обича, дори ако трябваше да си въобрази, че то съществува. Тя бе естествен съюзник и приятел на самотните. За нея казваха, че е благочестива.
Веднъж бе подведена да каже добра дума дори за самия сатана. Започнаха да ругаят дявола. Заговорниците се надпреварваха да го хулят, да го изобличават жестоко, докато накрай нищо неподозиращата жертва падна в клопката.
Тя се съгласи:
– Обвиненията ви са основателни. Дяволът действително е затънал в грехове и пороци, но кой би казал, че с него са постъпили справедливо? Грешникът си е грешник и нищо повече; сатаната просто е един грешник, както и всички останали. А как са се спасили другите грешници, нима със собствени усилия? Не, така никой не би могъл да се спаси. На помощ на техните незначителни усилия идват горещите, призоваващи за милост молитви, които всеки ден се отправят в църквите от целия християнски свят от милиони състрадателни сърца. А кой се е помолил за сатаната? Кой през това време е имал човещината да се помоли за грешника, който най-много се нуждае от молитва, за нашия събрат, който най-много се нуждае от приятел, а няма нито един, за единствения грешник между грешните, който има явно и неоспоримо право за него да се молят денонощно по простата причина, че той, като грешник на грешниците, има най-голяма нужда от това?
Тази приятелка на дявола беше добра душа, надарена от природата с естествена, несъзнателна състрадателност. Когато пред нея обидеха или сконфузеха беззащитен човек или животно, това събуждаше нейната жалост или негодувание и тогава от нея нямаше по-красноречив оратор. Нейното красноречие рядко биваше разпалено и необуздано, напротив, обикновено то беше кротко, съчувствено, убедително, проникновено; и толкова неподправено, благородно и простичко.
Обиждаха ли някого, било човек или животно, боязливостта, естествена за нейния пол и крехко телосложение, изчезваше и на преден план се явяваше смелостта.
Един ден на улицата един разбеснял се мъж, страшилище за целия град, пред погледите на благоразумно стоящите настрана мъже, гонеше голямата си дъщеря с дебело въже в ръка и заплашваше:
– Ще те разнищя с него……
Тя отвори широко вратата на нещастницата и вместо да я затвори и заключи след това, застана на прага и препречи пътя с разперени ръце. Мъжът започна да ругае, да псува, да я заплашва с въжето, но тя не трепна и не прояви капчица страх. Само стоеше права и горда и го бичуваше, посрамваше, осмиваше и предизвикваше с тих глас, който не достигаше до улицата, но достигна до съвестта и достойнство на този мъж.
Накрая той й се извини. Не бе виждал по-храбра жена от нея. После си тръгна по пътя, без да каже дума повече и я остави на мира. След тази случка двамата станаха приятели, защото в нея той беше намерил човек, който не се бои от него.
Веднъж на улицата тя изуми един як колар, който биеше коня по главата с дръжката на дебелия си камшик. Тя му грабна камшика и така убедително заговори в защита на провинилия се кон, че коларят осъзна вината си и дори даде обещание, че никога вече няма да се отнася зле с коня си.
Такова застъпничество за тормозените животни беше съвсем обикновено нещо за нея. Очевидно умееше веднага да покаже добрите си намерения, без да обиди никого, защото винаги постигаше своето и извикваше у противника възхищение и уважение.
Всички, които не можеха да говорят имаха приятел в нейно лице. Всяка бездомна, гонена, окаляна и безпътна котка веднага познаваше в нея своя покровител и защитник и я следваше до къщи. И инстинктът на животното не го лъжеше, то бе приемано в дома й с разтворени обятия.
В къщата й имаше деветнадесет котки. И нито една не се отличаваше с никакви особени качество. Единственото им качество беше, че всички бяха нещастни. Те бяха тежест, но нали бяха несретници, това бе достатъчно, за да стоят в дома й. Тя не разрешаваше те да бъдат държани в клетка. Не би допуснала да бъде лишен от свобода дори един плъх.

Тя беше бременна за втори път, но това не я радваше. От първото си дете тя се отърва лесно. Скараха се с мъжа си и тя отиде далеч, и остана у една приятелка да живее.
Но в живота се случва понякога и така. Тя отново се събра с мъжа си и отново чакаше дете, но не го искаше, ненавиждаше го.
Присъни ѝ се сън. Върви  в прекрасна долина. Наоколо летяха птички, пеперуди… растяха цветя. Всичко бе толкова невероятно.
Разхождайки се из тази долина, тя достигна до едно красиво езеро. Водата бе чиста, прозрачна, в нея плаваха игриви рибки и тя им се любуваше.
Продължи по-нататък. Излезе на едно почерняло поле. Премина покрай едно изсъхнало езеро. Дъното му бе набраздено с дълбоки дири.
Отправи се към високата мрачна планина. Намери стъпала, кото водеха към върха. Точно на него се издигаше мрачен и сив дом. Изведнъж долови детски плач. Изтича в дома и видя две креватчета, а в тях лежаха две малки бебета.
Приближи детето, което плачеше. Той бе толкова малко, че се побираше в дланта ѝ. Опита се да го нахрани. Сложи го на гърдата си, но детето продължи да плаче. То не можеше да суче.
Влезе жена, цялата в черно и ѝ казва:
– Остави го обратно, все едно то не може да суче от твоите гърди.
Тогава тя приближи другото креватче. Там спеше красиво малко бебе. Взе го и каза:
– Та това е моя син.
А жената в черно започна да мърмори:
– Тогава го взимай и се махай от тук.
Излизайки от мрачния дом тя се обърна и попита жената:
– А на кого е другото дете, което плаче, толкова ми е мъчно за него?
Тя видя как очите на жената се изпълниха с омраза и злоба, а отговора й бе рязък и груб:
– Нима не помниш?
Тя се събуди. След този сън изпита ужас. Накрая разбра, бе убила първото си дете и сега се опитваше да убие и второто. Спомни си как го държеше в ръцете си. Всичко се преобърна в душата ѝ.
Благодарение на този сън, тя заобича още нероденото си дете.
Дойде деня и тя роди. А то беше толкова красиво създание такова, каквото го видя в съня си.
Тя бе щастлива и каква голяма радост изпитваше, когато го кърмеше. За любовта ѝ нямаше граници.

На централна гара в автобуса се качили две весели старици приятелки. Те попитали:
– Как можем да стигнем до археологическия музей?
Шофьорът им казал точно на коя спирка да слязат.
Скоро двете възрастни жени решили да слязат една спирка по-рано от посочената. Шофьорът по говорителя им съобщил:
– Тази спирка се намира далеч от музея. Трябва да слезете на следващата. След това да измините 20 метра напред и 50 метра на дясно и от дясната страна на улицата се намира музея….
Всичко това било обяснено твърде високо, ясно и разбрано, че и глухия би го разбрал. Хората в автобуса слушали всичко това с тъжно покорни лица, на които било изписано: „Старост – нерадост“.
Една от старите дами намигнала на останалите пътници и казала на шофьора:
– Много благодарим за информацията. Но ние всичко вече забравихме.
И двете стари жени бързо изхвръкнали от автобуса.
Трябва да отбележа, че тези възрастни жени изпреварили и пристигнали до музея по-бързо от един мъж с дъщеря му.
Ех да можех и аз да бъда такава старица!

Дани ме теглеше от витрина на витрина. Следвах я макар и малко неохотно. В края на краищата, бях излязла да се поразходя малко. Тя искаше да си купи хубав, но евтин колан. Сряхме пред магазина за кожени изделия и тя реши:
– Тук е! – каза въодушевено Дани.
Пред витрината беше спрял още някой. Млад мъж, който също разглеждаше кожените изделия подредени на витрината. Погледнах го веднъж, но той не беше от мъжете, които можеш да погледнеш само веднъж. Притежаваше красота, която се набиваше на очи. Тъмния загар на кожата само подсилваше хубавите му черти.
– Видя ли го? – попитах Дани, която не разбра точно за какво ѝ говоря.
– Кого? – неразбиращо ме погледна тя.
– Кафявия, – отговорих едва – едва.
– Предпочитам черния, – възрази Дани.
Вероятно тя бе решила, че ѝ говоря за колани.
– Ах, този ли! – ахна тя, когато най-сетне разбра за какво ѝ говоря.
В очите ѝ припламнаха огънчета.
– Да, необичайно очарователен тип е, – призна тя.
– Вероятно той е резултата от малка забежка на Казанова тук преди шест или седем поколения.
– Грешите, – каза един много приятен глас близо до мен. – Предците ми са правили забежки някъде на север. Те до един са били ковачи.
– О, Боже! – изпъшка Дани.
Тя веднага млъкна, но и двете се изчервихме като домат.
– Тук се случват понякога земетресения, – бързо смотолевих. – Защо не се случи едно тъкмо сега, когато ни е толкова необходимо!
Младежът ме погледна в очите и се усмихна:
– Смятам, че току що преживяхме едно.