Динева стриктно спазваше лекарската тайна. много рядко, но винаги с подправени имена обсъждаше случайте, с които се занимаваше в болницата. Росен я разбираше и уважаваше това.

Днес тя беше много весела и когато седна за вечеря на масата, попита Росен:

– Нали помниш за онова дете, бях ти разказвала, че са го обвинили за пожар станал на една площадка. Разговарям от дълго време с него, но той не се чувства виновен за случилото се. Опитах се да му обясня какво е добро и какво лошо. И знаеш ли кава ми сервира днес?

Росен погледна жена си в очакване да чуе нещо забавно.

– Ти познаваш Мариана, тя работи на рецепцията. Бяхме на погребението на съпруга ѝ миналия месец. Знаеш колко е чувствителна. Тя още тъгува за него. И това дете научило за нейната мъка и ѝ подарило прекрасна роза. Дало розата на Мариана и казало: „Това е за теб, за да помниш съпруга си“. Мариана взела розата, благодарила на детето, избягала в стаята под стълбището и се разревала.

– Беше ли там, когато стана всичко това? – попита Росен.

– Не бях в другото отделение, – каза  Динева. – Когато влязох в стаята, заварих момчето да стои там вперило неразбиращ поглед в разплаканите лица на сестрите.  Беше доста изненадан. Сякаш питаше: „Какво толкова направих?“ До сега възприемах това дете като престъпник, смятах го за хулиган.

– Не ти харесваше, нали? – попита тихо Росен. – И изведнъж прави нещо прекрасно, което докосва сърцата на околните.

– Просто едно добро дело, което и то не осъзнаваше……

Заведението не беше голямо. Вътре имаше общо осем маси и само двама посетителя. Станислава ги познаваше и им кимна. Те също ѝ се усмихнаха, но не проявиха никакъв интерес към кавалера ѝ.

– Е? – каза Любо, веднага щом седнаха със Станислава на една маса. – Обясни ми, какво интересно забеляза.

Станислава изглежда никак не бързаше и погледна в менюто. След това го остави бавно и погледна Любо.

– Ти имаш голяма заслуга за това, – започна тя.

– Какво толкова съм направил? – нервно потърка ръцете си Любо.

– Нали каза, че не бива да изключвам възможноста там, да намерим човекът, когото търсим? И аз насочих мислите си в тази посока.

– И ти мислиш, че е той?

– Не, жена му е.

– А, онази превзета крава, – измърмори Любо притеснено.

Станислава се засмя.

– Не бих употребила същите думи, но съм съгласна с теб.

– Стана ми противна още като ни срещна на вратата, – избърза да коментира Любо.

– Според мен тя те хареса. Такива погледи ти хвърляше, че ….

Любо се притесни и заби поглед в масата.

– Не забелязах, – уклончиво каза той.

– Такова нещо може да се забележи само от друга жена, но ти събуди интереса ѝ.

– Не знам, – нервно махна с ръка Любо, – такъв тип жени не мога да понасям.

– Интересно, защо тя ни накара да изпитаме и двамата неприязън към нея? – замисли се Станислава.

– Вероятно, – започна малко по-спокойно Любо, – защото тя символизира някаква смесица от амбициозност и безмилостен материализъм.

– Да, – съгласи се Станислава. – Виж у мъжът ѝ такова нещо не се забелязва.

– Стана ми симпатичен още в началото. Не бих го избрал за близък приятел, но има дружелюбно излъчване.

– Точно така, – каза настървено Станислава. – Не се отличава с нищо особено, много обикновен е.

– Определено не е човек, който е способен да убие, ако някой го заплашва с изобличение.

Станислава се съгласи с едно кимване на главата.

– Докато тя. – започна бурно Станислава, – е същинска лейди Макбет. Хитра и манипулативна убийца.

Любо застана като вдървен. Лекият шеговит тон на разговора се стопи за секунда, повя студенина.

– Тя е забъркана с документите и прането на пари. – тайствено прошепна Станислава.

Любо я изгледа със зяпнала уста

– Кога успя да измислиш всичко това? И сега какво ще правим?

– Отиваме в полицията, – каза съвсем спокойно Станислава, – и им разказваме всичко.

Любо не можеше да скрие раздразрението си от видимото ѝ безгрижие.

– Ами ако не ни повярват? – попита той  уплашено.

– Ти видя каква е, – каза притеснено Станислава. – Останалото си е тяхна работа, да търсят да разпитват, да проверяват.

– Хубаво е, че поне в това проявяваш здрав разум, – каза Любо.

Двамата се надвесиха над чиниите с деликатеса на заведението и дълго вечеряха без да проговорят. Това, което двамата бяха преживели си беше истинско приключение.

„А как расъждаваше само Станислава, – помисли си Любо, – същински Шерлок Холмс“.

Наближаваше 10 часа и двамата си тръгнаха, всеки потопил се в мислите си…….

Дора много се зарадва, че ше има гости. Бързо прогони студа от стаите. Мислите ѝ тичаха към тези, които щяха да дойдат при нея. Не бе виждала дъщеря си откакто роди, а и малко повече щеше да се порадва на внучката си.

– Ще прекараме чудесно, мамо, не се притеснвай, – каза Роси, когато пристигнаха с Младен и бебето. – Освен това Младен ще ни помага. Луд е по малката и не откъсва очи от нея.

– Не е ли странно? – Погледна Дора дъщеря си. – До сега не съм виждал мъж толкова привързан към детето си. Не, в това няма нищо лошо…

– Понякога ми се иска да не беше чак такъв, – каза мрачно Роси. – Бих искала да ме остави сама да се грижа на нея.

– А ми ти, как се чувстваш у дома с Дени? Сигурно нямаш минута свободно време. Нали работата ти не ти липсва много?

– Тук е чудесно, – каза внимателно Роси, като избегна въпроса на майка си.

Чувстваше се изтръгната от корените си, самотна и много объркана. Напоследък, когато Дени спеше повече, тя беше по-добре. Дните бяха  добили по-определена форма, но въпреки това работата ѝ липсваше ужасно много. Липсваше ѝ напрежението, бъркотията, радостта от хрумналите нови идеи и самото им осъществяване, колкото и трудни да бяха. Липсваха ѝ хората, които се интересуваха от нещата, които я вълнуваха и разбираха амбициите ѝ.

Тя искаше да угоди на мъжа си, да бъде добра майка и съпруга, но нямаше признанието за постигнатите успехи, наградите, които вървяха редом с работата ѝ. Не можеше да се отърси от всичко това и да забрави.

Когато се роди Дени, трудно си представяше как ще остави. Обичаше я прекалено много. Надвесваше се над нея докато спеше, следеше всяко нейно трепване. Никога няма да забрави деня, когато Дени ѝ се усмихна за първи път. Беше я нахранила и повдигнала да се уригне, когато забеляза как сините ѝ очички не се откъсваха от нея. Дени внимателно разглеждаше майка си. След това розовите ѝ устнички се разтвориха в прекрасна усмивка.

Роси беше трогната, тя усети как очите ѝ се напълниха със сълзи, а сърцето ѝ се изпълни с безмерна обич.

Само веднъж беше изпитала подобно чувство, когато усети Дени да се движи за първи път в нея. Нещо трпваше и изчезваше в корема ѝ. Тя не беше просто бременна, а майка. В нея растеше малко човече. Сподели с Младен преживяното и двамата очакваха с нетърпение следващото потрепване. Когато го усетиха, Младен нежно придърпа Роси към себе си, целуна я и каза:

– Обичам те.

В подобни моменти тя знаеше, че е постъпила правилно.

В сенчестите градини и по улиците на града растяха ябълки, круши и кайсии, а по зидовете се виеше едро грозде. Коритата на чешмите бяха пълни с прозрачна студена вода и горещината не беше толкова неприятна.

Наоколо се бяха насъбрали много хора. Човек можеше да оглушее от виковете на продавачите на вода и сладки.

В старата част на града беше тихо. Наоколо стърчаха развалини от къщи, срутени дувари, а по средата се издигаше постройка със малък купол и меден кръст на върха. До нея растеше овощна градина. Из градината сновяха хора с бели и зелени чалми.

Срещу храма на гяурите бе издигната бесилка. Под нея стоеше старец с голяма бяла брада и сини, като небето очи. Беше облечен с дълга ленена риза, а ръцете му бяха вързани отзад на гърба.

Главният молла се качи на ешафода, помоли се и се обърна към там стоящият владетел:

– О, защитнико на вярващите и покровител на исляма, позволи ни да изпълним височайшата ви заповед!

Владетелят кимна с глава:

– Разрешавам!

Главният молла, висок як мъж със зачервени бузи, се обърна към вързания старец:

– Ей, гяурино, нашият велик повелител разгледа греховете ти. Той не е съгласен, че на наша земя подържаш богуомразна църква, където с лъжа и коварство примамваше правоверните мюсюлмани, за да ги отклониш от истинската им вяра. За това нашият владетел те осъди на смърт. Какво е последното ти желание?

Старецът отрицателно поклати с глава.

– От вас нищо не искам. Моля само Бог да ми прости греховете!…. Щастлив съм, че бях удостоен да се жертвам за вярата.

Моллата погледна към владетеля. Той даде знак с ръка. Тогава моллата се обърна към палачите, които стояха от двете страни на стареца:

– Нашият милостив владетел заповядва да обесите този мъж.

Палачите надянаха примката на врата на стареца, преметната въжето през напречната греда на бесилката и задърпаха със всичка сила. Старецът се изпъна, потрепери и затихна.

Моллата отново се обърна към владетелят:

– О, най-велик от великите на нашата вяра, в продължение на много години тази църква служеше, като огнище за развращаване на правоверните. Тя бе убежище на всякакви злини и коварства. От нея се разпространяваха еретични писания из цялата ви подвластна земя. Разрешете да разрушим това гнездо на порока.

Владетелят кимна, съгласявайки се с предложението. Всички чалмалии с песни и проклятия се нахвърлиха върху църквата от всички страни. Първо хвърлиха примка на медния кръст и го свалиха на земята, после се заеха с купола. Облак прах покри небето….

От църквата остана само купчина развалини. А на бесилката се полюшваше от вятъра трупът на обесения старец…..

В новогодишната нощ Дженифер Лапър от Колейвил, щтата Техсас, позвънила в полицията и съобщила, че в стената на авторемонтната ѝ работилница се е врязъл джип.
Разледването открило, че джипът с висока скорост първоначално се е ударил в лимузина, в който се намирали възрастен мъж с внучката си, а след това се забил в работилницата, направо под табелата.
Шофьорът на лимузината и неговата спътничка с леки, не заплашващи живота им, наранявания били откарани в болница, а виновникът за произшествието бил арестуван.