Те живееха сред зеленина, красота и чистота. Планините над тях опирах уморените си чела в гъсти облаци, а птичата песен не секваше от сутрин до мрак. Бяха бедни хора и не можеха да си позволят много, но бяха щастливи.  Доволни от малкото, рядко се оплакваха.
Радваха се на черния хляб и ябълковия сладкиш. През лятото децата ходеха боси и изобщо не им идваше наум за обувки. За тях се сещаха чак през есента, когато започваха да се стягат за училище.
Един ден пощальонът пусна в една от пощенските кутии някакъв рекламен каталог. И това отрови целия им живот.
От този ден нататък никой не беше доволен и щастлив. Този каталог разстрои взаимоотношенията в семейството, в което бе попаднало и не само това….. Като „болест“ изпълзя и си проправи път към другите домове.
До този ден всичко беше тихо и спокойно, но навсякъде започнаха да разглеждат този каталог. Отначало само от любопитство, но после и с копнеж. Скоро хората забравиха за красотата на планината и всичко, което ги заобикаляше.
Вместо да излязат навън на чист въздух, те оставаха в домовете си, с погледи приковани в каталога, чувствайки се нещастни, че не могат да притежават всичко това.
Един ден мъж на средна възраст, с коса започнала да посребрява, се оплака:
– Жена ми постоянно прави намеци и ние да си вземем нещо ново, та да се почувстваме и ние като хората.
Друг изпъшка до него:
– Децата постоянно мрънкат за това и онова….
Нищо не бе както преди. Мирът и разбирателството бяха напуснали този благословен край.

За жителите на големите градове звезното небе изглежда тъмно и скучно. Осветлението на града, стотици хиляди мигащи светлини на автомобилите, осветени сгради с апартаменти и офиси, ярките неонови светлини, уличните лампи и декоративни гирлянди, лишава гражданите от удоволствие да погледат звездите над главата си, да намерят и видят съзвездията.
Само далеч от града, в гората или в планината, ние откриваме истинската красота на звездното небе. Какво щяхме да видим, ако в продължение на няколко минути, целият град потъна в мрак?
Фотограф Тиери Коен безнадежден романтик, имал идея да „загаси“ гигантския мегаполис, за да покажем на хората това, което те се лишават без да напускат границите на града.
Живописният арт – проект фотографът е нарекъл Darkened Cities. Градът е потопен в тъмнинаа, осветен единствено от небето осеяно със звезди.
Тъмният и чист Шанхай, спокойният и тих Ню Йорк, мрачния Лос Анджелис, обездвижения Париж, мълчаливия Рио и печалния Сан Франциско изглеждат мъртви, изоставени, неуютни и студени…
Но това е до тогава, докато не обърнеш поглед към горната. част на фотографиите. Там всичко е вълшебно, безподобно, удивително. Небето сякаш е обсипано с милиарди диаманти, чийто блясък се прелива и се пречупва в светлината.
Разбира се, фотографа буквално не е „угасил“ светлините на града. Тези снимки той е получил настрани от града, но на същата географска ширина, за да получи същото разположение на звездите върху нощното небе. А след това е направел друга снимка чрез мало манипулация.
Малко вероятно е, ние някога да видим тези огромни селища такива, но представете си, това, което сме загубили в надпреварата за научен и технологичен напредък, комфорт и други материални блага.
Но това би било от полза за нас, не усещате ли?

Ноща обви с мрака си отиващия си ден. Наметна тъмната си перелина с безброй звезди и се заслуша във войствената песен на вяръра. Силует на жена се открояваше в неосетената стаяя. Седеше, подпряла глава върху масата.Мислите й галопираха и я връщаха назад във времето. Ето я с косици от злато разсипващи се върхи крехките й рамене. Топлите кафяфи очи сияеха…
Изведнъж се разнесе звън. Тя отново е в стаята. От мобилният й телефон  се разнасяше позната музика. Погледна дисплея и се засмя: „Сетил се е“.
Натисн бутона и спокойно каза:
– Да.
От телефона се разнесе дрезгав глас придружен с лека кашлица:
– А, май някой се е родил днес?
– Така ли? – поде шегата тя.
– Нали знаеш, аз съм стар човек и често забравям, но днес звънна сестра ти… Та честит рожден ден. Пожелавам, ти, здраве, щастие и сбъдване на мечтите.
– Татко, нали знаеш, че сбъдването на мечтите правят човека щастлив? – подкачи го тя.
– То щастието е относително нещо, но преди всичко бъди здрава. – Въздъхна и продължи. – Помня онази сутрин, когато ми съобщиха, че си се родила.
– Зарадва ли се тогава? – прекъсна го бързо тя.
– Нали знаеш, ние мъжете обикновено искаме момчета….. но сега се радвам, че си жива и здрава, – в гласа му се долови лека тъга.
– Благодаря ти! Ти винаги си бил добър към мен и вечно си ми помагал, – сълзите напираха в очите й
Нощта стана по-ведра, изпълни се с любов и нежност.

В настъпващия мрак изгаряха последните лъчи на деня. Ателието бавно потъваше в мрака.
Изведнъж той ненадейно се засмя. Тази весела усмивка промени за миг цялото му лице, и добавя:
— Ще ви кажа нещо, понеже оня ден ставаше дума за Робер Ре. Бе дошъл в ателието ми тъкмо когато бях направил отливката на един бюст. Ре го огледа, похвали го и за да каже нещо компетентно, забеляза: „Каква интелигентност на техниката! Ето тук например тази резка, която изглежда нещо съвсем малко…., а дава такава изразителност на главата!“
Погледнах го. Той сочеше един ръб, останал от калъпа. Ръб, който още не бях имал време да остържа….

Възхитено се взряха в безмълвно сипещите се сред мрака снежинки, като че ставаха очевидци на вълшебство.
— Колко е прекрасна вселената! — прошепна Недко.
— Коя според теб е най-прекрасната страна от живота? – попита го мъжът седящ до него.
Настъпи тишина, сетне, сякаш изричайки тайна, Недко промълви:
— Животът като цяло.
— Но животът не ни ли прави нещастни?
— Така е, прави ни, ала вината си е наша. Не на вселената или на Създателя.
Недко се замечта:
– Какво ли ще бъде моето бъдеще? Искам да живея дълго и пълноценно, вярвам, че ми предстоят прекрасни неща.
— След двайсет години, в дните, когато ще навършиш трийсет и …, ще проумееш най-сетне, че еднаквото мислене на хората е причина за всичките злини по света. Това, че бедните са тъй бедни и глупави, а богатите тъй богати и умни, за грубостта, жестокостта и бездуховността, за всяко нещо, предизвикващо у тебе желание да умреш, защото се чувстваш виновен. Ти вече предусещаш  и разбираш, че по-добре ще ти е, ако си зъл и неморален тук, където всеки оглупява и умира, преструвайки се на такъв, какъвто не е. В същото време обаче осъзнаваш, че последствието ще е ужасяващо.
– Как ли ще умра? – попита плахо Недко.
— Няма да се случи за една вечер, както е било с оня човек от входа! Ще става постепенно, дори и ти не ще забележиш. Понеже ще умираш постепенно, ще се чувстваш като препилия с ракия човек, който едва призори забелязва, че от години пребивава в онзи, в другия свят.