Девет часа остана на крака. Безброй удари с жестокия бич, завършващ със малки стъкълца, израниха гърба Му.

Можеше всеки момент да изгуби съзнание, но адреналина, предизвикан от безпокойството Му, Го накара да се напрегне, докато се изкачваше към Своята Голгота.

Положиха Го на главната греда и дръпнаха ръцете Му в страни върху поставеното на кръст четвъртито дърво. Той не се съпротиви, когато гвоздеите се врязаха в ръцете му. Само силна болка се изписа върху лицето Му.

Екзекуторите с раздразнени гласове разпъждаха тълпата.

Скърбяща жена крещеше името Му. Тя протягаше отчаяни ръце, но войниците и изтласканите люде я избутваха назад, където тя примря омаломощена на земята.

– Майка Ми, – прошепнаха пресъхналите Му устни.

Шумът от войниците и продължителните викове на разпънатите жертви удавиха  всичко останало.

Той се напрегна от поредния удар на чука, прикрепящ дървената подпора към гредата за нозете Му.

Беше обречен на бавна и сигурна смърт, но любовта Му Го успокои.

„Това е израз на голямата Ми обич към вас, неразумни люде, – помисли си Той. – Има ли смисъл да се съпротивлявам? Не трябва да се отказвам. Трябва да издържа до края“.

Привързаността на Отец към човечеството завърши с този акт на себеотдаване.

– Татко, прости им! – извика Той от кръста. – Те не знаят какво правят.

Ако беше само човек, отдавна щеше се изчерпи, но Исус, Божият Агнец, през Който, както преди, напълно протичаше животът, извика с ясен, звънък и тържествуващ глас:

– Свърши се!

Жертвата за нашите грехове бе направена. Грехът ни бе простен! Чувството за вина бе изкупено! Сега ни се предлага вечен живот!

Всичко свърши! Цената бе платена!

Виктор се смяташе вече за голям. Това не е шега работа, знаеше да чете, смяташе до сто и пишеше красиво. Тази есен щеше да постъпи във втори клас. Той най-много обичаше със сестра си Даря да играят на пулове.

Това бе една такава игра, в която пуловете се подреждаха на шахматната дъска и всеки от играчите се стреми да отстрани, колкото може повече от фигурите на противника.

Децата доста се вживяваха в сраженията, представяйки си, че са предводители на войски и настървено воюваха един срещу друг.

Един ден Виктор и Даря решиха да играят на любимата си игра. Толкова се бяха въодушевили, че пуловете летяха във всички посоки из стаята. Един се завря чак зад шкафа.

Даря се възпротиви:

– Ти го хвърли, няма да отида да го взема.

– Е, добре, – въздъхна Виктор и се насочи към шкафа.

Надникна отдолу но нищо не видя. Изведнъж го осени гениална идея и той бързо отвори горното чекмедже. Издърпа го и реши да погледне зад шкафа, оттам очакваше да има  по-добра видимост.

Но когато надзърна, Виктор отстъпи с вик.

– Какво ти става? – попита уплашено Даря.

– Там, – посочи с ръка Виктор към отвореното чекмедже, – видях, очи, който ме гледат.

Момчето бе пребледняло от ужас.

– Как може някой да се скрие зад шкафа? – попита  подигравателно, но с боязън Даря. – Виж, той е плътно допрян на стената.

– Щом не вярваш сама погледни, – ядоса се Виктор.

„Какво си въобразява тя, – помисли си Виктор, – че съм страхливец като нея. Тя се плаши и от сянката си, а сега ми се присмива, въпреки, че е разтревожена малко“.

Предизвикана от брат си Даря надникна. Последва вик и двамата изтичаха в стаята при баща си.

Задъхан и уплашен Виктор започна да обяснява:

– Там ….. зад шкафа …. очи ….. гледат ме!

Баща им започна да се тресе от смях. Майка им надникна в стаята и попита:

– Какво става тук?

Братът и сестрата бяха опулили очи и все още тръпнещи от преживяното, гледаха баща си изненадано.

Накрая баща им обясни:

– Вчера купих огледало и тъй като не знаех къде да го сложа, преди да го поставя в антрето, реших, че най-добре би се поместило, поне за момента, зад шкафа в детската стая.

Сега вече бе ред на децата. Виктор и Даря, разбрали чии очи са видели зад шкафа, изпопадаха на пода от смях.

Защо и как никой не знаеше как точно се беше случило това, но Петър Иванов бе започнал да сътрудничи към женската консултация в своя малък град. Той не бе учил за лекар, неговата работа бе съвсем друга.

Вече десет години Петър идваше на това място и разговаряше с жените, които бяха дошли да правят аборт. Той всячески се стремеше да направи така, че жените да променят намерението си.

Веднъж той се срещна в женската консултация с Роксана, младо момиче с големи уплашени очи.

– Навярно знаете, че аборта е убийство, – започна Петър.

– Но аз ничий живот няма да отнема, – Роксана нервно въртеше кичур коса около показалеца си.

– Вие ще лишите заченатото във вас от възможност да живее, така ще унищожите един човешки живот – възмути се искрено Петър.

– Нима това може да се нарече човек? – опита да се противопостави Роксана.

– Слушайте, всяко дете идва точното на време, когато е нужно …., – опита се да я вразуми Петър.

– Разбирате ли, – умолително започна да кърши ръце младата жена, – съпругът ми настоява за аборт.

– Щастието на двамата с мъжа ви не може да бъде изградено върху кръвта на нероденото ви дете, – каза с болка Петър. – Абортът, който се готвите да направите е не само ваш грах, но и на мъжа ви.

Роксана стоеше с наведена глава и мълчеше.

– Мога ли да се помоля за вас? – попита Петър.

Роксана само кимна. След молитвата тя си тръгна, без да даде някакви признаци за решението си.

След два дена позвъниха на Петър и го осведомиха, че подготвят Роксана за операционната зала.

Петър заплака и започна усилено да се моли. Молеше се така, сякаш неговото дете умираше.

След около десет минути телефона му се обади, бе получил SMS, който гласеше:

“ Не можах. Отказах се от операцията“.

Съобщението бе изпратено от Роксана.

Петър вдигна нагоре ръце и започна да благославя и благодари на Бога за обрата, който бе станал в последния момент.

Радостната вест бе малко помрачена, защото когато съпругът на Роксана бе разбрал, че жена му се е отказала от аборта, я бе напуснал.

Но Божите милости нямаха край.

Младата майка срещна достоен човек, който се ожени за нея и прие новороденото като свое.

Живееха някога двама души на земята. На единият, нека го наречем Михал, всичко му вървеше, а на другия Стоян нищо не му беше наред.

На втория земните блага му липсваха и той започна да притеснява съседа си, но Михал не прекрати усилията му.

У завистникът със всеки нов ден нарастваше желанието да притежава все повече и повече.

– За нас двамата няма място на земята, – каза Стоян, – ти напълно ограничаващ свободата ми.

Той не можеше да преодолее алчността си и прогони съседа си във водата.

А Михал влизаше все по-навътре и по-надълбоко.

– Краят е неизбежен, – каза си той, – дъното постепенно изчезва под нозете ми.

Животът пълен с чудеса, размаха криле зад Михал. Почти изчезвайки под водата, без усилие той се издигна към небето.

Стоян започна да ликува и да празнува победата си.

– Най-после и аз да случа, – радваше се той. – Аз съм на земята, а съседа ми на небето.

В сърцето му настъпи мир и спокойствие, но не за дълго бе щастието му. Ставайки земеделец, Стоян забеляза настъпването на морето към сушата. Лунните приливи дълго време не се заменяха с тихи отливи. Брега се превърна в дъно на морето, което игриво се поклащаше.

Един ден Стоян видя, че водата е дошла до прага на дома му и страшно се изплаши. Започна да моли Бога да му даде криле.

– Хората идват с криле на земята, – отвърна му Той усмихвайки се.

– С криле? – подскочи изумен Стоян. – Ти навярно се шегуваш, Боже!? Къде са те? Освен крака и ръце други средства за придвижване не съм виждал до сега.

– Крилете при раждането на всеки се дават. Тези, които не забравят за душата си, състрадават на ближния си напълно и даряват своята любов на нуждаещите се, летят. А други пълзят по дъното, затъвайки в суетното тресавище. Крила на тези хора не са им нужни и те безвъзвратно си отиват.

Настъпи и критичния момент. Водата погълна „късметлията“. Ако беше запазил макар и малък процент от крилата си, сега щеше да усети голямата им жизнена сила.

Слънцето от ден на ден все по-ярко и топло обгръщаше земята. Цветята, тревичките, дърветата, храстите, животните и хората се радваха на хубавото време.

Само Цветан бе навел глава. Той бе потънал в тъжните си мисли. Стефан го приближи и понеже знаеше за какво тъгува приятелят му, опита се да го развесели:

– Цецо, какво толкова е станало?! На всеки може да се случи. Не увесвай нос, с това няма да разрешиш проблемите си.

– Има моменти, когато е естествено и лесно да бъдеш добър, – тъжно каза Цветан, – да бъдеш внимателен и да се грижиш за другите. Но ето, както днес това бе последното нещо, което бих искал да направя.

– Това е напълно естествено, – вдигна рамене Стефан. – Сърцата ни не могат да бъдат препълнени с доброта към хората, които ни дразнят или по някакъв начин са ни наранили. Или такива индивиди, с които се конкурираме, или са наши врагове.

– Конфликтите и различията са неизбежни, – въздъхна тежко Цветан, – това го знам добре. Но защо  възникват точно тогава, когато човек трудно може да се покаже добър?

– При всякакъв случай и ситуация трябва да бъдем благи и отзивчиви с всички, – поклати глава Стефан. – Особено с тези, които не са съгласни с нас. Ние трябва да сме готови да бъдем състрадателни, добродушни, полезни и добросърдечни. Нима не се радваш, че ни се предоставя възможност да правим добри неща за другите?

– Лесно е да се каже, че трябва да правим добро и да даваме, без да очакваме нещо в замяна….., – Цветан изкриви устните си в някакво подобие на усмивка.

– Но наградата ни ще бъде голяма за това, – прекъсна го бързо Стефан.

– Съгласен съм, че имаме безброй възможности да бъдем добри и отзивчиви, но може би трябва да си поставим за цел, да не пропускаме всеки възможен шанс за това? – каза малко окуражен Цветан.

– Нека не отвръщаме зло за зло, но винаги да се стараем да правим добро, – вдигна палеца си нагоре Стефан и намигна на приятеля си.

– Така да бъде, – тупна го по рамото Цветан и гръмко се разсмя.