Вечерта бе нахлула неочаквано и го завари с чаша алкохол в едно задимено заведение. Тялото му отдавна не се подчиняваше, но мисълта бе ясна и още не му даваше покой. Мислите му летяха в неспирен поток и му навяваха тъга: „Жена ми е нещастна. Тя е една от онези жени, които са много отегчени и самотни, а аз не зная по какъв начин бих могъл да й помогна. Освен да й дам развод и да я направя още по-нещастна…..
Неотдавна бях с една омъжена жена, която ми каза, че понякога се чувствува толкова самотна, че се превръща в бучка лед и буквално се страхува, че накрая ще измръзне цялата……
Жена ми е добър човек, наистина или беше добър човек. Но понякога ми е жал за нея. Сега тя пие през деня и флиртува или се опитва да флиртува на събиранията, на които ходим вечер, въпреки че в същност не знае как да го прави….Никак не я бива да флиртува, бедната…. Тя не е весела освен при някои специални случаи и то ако е пийнала поне малко вино или уиски…..
Мисли, че е остаряла, натежала и че е по-малко привлекателна отпреди. Е, разбира се, че е права. Мисли, че това има значение за мене и тук греши. Ако знаеше, че ми е безразлично, сигурно щеше да бъде още по-нещастна….
Жена ми не изглежда лошо: висока е, облича се добре и има хубава фигура. Често се гордея, когато е с мене, а тя мисли, че аз никога не я искам до себе си. Смята, че вече не я обичам, и може би е права и в това……
..и по поглед й, в който има плаха неувереност, познавам, че и тя се мъчи да си представи дали, когато сме заедно ще бъдем приятелски настроени, или не. Кисел ли съм или весел? Тя очаква да й дам знак, дали съм кисел, че е казала или направила нещо лошо, или пък съм весел, че това не е станало?….
Не зная защо толкова много се страхува от мене, след като и аз толкова много се страхувам от нея. Тя е някак вцепенена и съсредоточена, вече се разкайва за какво, един господ знае. Изпъната е като струна и се надява, че не съм й сърдит за нещо, което е казала или не е казала… или е направила, за което не може да си спомни.
Вярвам, че ми казва истината, понеже мисля, че жена ми още не се е научила да ме лъже. Когато наистина има нещо, което се надява да скрие, тя си мълчи и се надява, че няма да я разпитвам, но ако я попитам, винаги ми казва. Тя не обича да лъже…. Помагам й, като не й се бъркам, ако доловя, че крие някаква тайна, която иска да запази. Опитвам се да се държа настрана от всичко, което тя се опитва да крие. Подозирам, че прави същото по отношение и на мене. Смятам, че тя знае за мене много повече, отколкото показва външно. Поради това нашите разговори обикновено са никакви и често са сдържани…..
Жал ми е като я виждам така. Преди не беше такава. Може вече да не я обичам, но я познавам от дълго време и чувствата ми съвсем не са такива, че да извикам: „Олеле!“ …
Мъчно ми е да си припомням каква беше жена ми тогава,…. да знам, че тя искаше да остане такъв човек, какъвто беше… Виждам какво й се случва сега…. Изпитвам болка, когато съм свидетел на пропадането на кое да е човешко същество, било ми някога близко или съвсем непознато……“
Нощта не можеше да прогони тъгата му…. Алкохолът постепенно обземаше съзнанието му и той вече не разбираше къде е…..

Американския учен Клив Бакстер е направил интересни опити. В тях той е установил, че растенията улавят мислите на хората.
Те „се ужасяват“, ако човек се готви да им причини зло. Например, да ги откъсне.
Руския учен Сочеванов е установил, че между двуседмичен разсад на репички преминава обмен на стресова информация, ако се запали един от стръковете.
Сигналите се предавали с помощта на специални частици.  Всяко тяло, предмет или растение изпуска такива частици. Благодарение на тяхното излъчване много животни намират своя дом, дори ако са били откарани на десетки километри от него или „предчувстват“ наближаващото земетресение.
С помощта на тези частици змиите хипнотизират плячката си, хипнотизатора приспива човека.
Всички явления свързани с обмена на информацията между животните и растенията имат не мистичен, а напълно материален характер,

Ние често „четем мислите“ на отсрещния и правим прибързани заключения, като вярваме, че разбираме всичко, а това може изобщо да не отговаря на истината. Ето и някои примери за това:
Вие не получавате покана за дадено мероприятие и си мислите, че на са ви поканили, защото не сте им приятен.
Забелязвате тъмнокафяво петно на ръката си и си мислите, че това е началото на някакво раково заболяване.
Запознали сте се с някого и го оценявате според това как е облечен.
Примерите от този род са много.
И всичко се дължи на това, че в някои моменти нямате достатъчно информация, за да направите извод и то със стопроцентова сигурност, но това едва ли ще ви откаже да го направите.
В такива случаи по добре се попитайте: „Достатъчно ли доказателства имам, за да подкрепя това?“
По добре преразгледайте случая и се въздържайте от необмислени заключения и реакции.
Е, понякога може и да сте прави, но внимавайте, в повечето случаи човек греши!

Наближаваха празници и хората все по-често посещаваха малкото магазинче. Конкуренцията бе голяма, но на пазара падаше по малко и на дребните търговци. Сутринта имаше голям наплив, но след обяд тълпата намаля. Магазинерката си отдъхна. Реши малко да почине преди да я залее нова вълна от хора привечер.
Вратата на магазинчето плахо се отвори. Влезе стройна жена, облечена стилно и с вкус.. Погледа и обходи рафтовете и стоките подредени на пода. Сочейки с пръст започна да пита:
– Това колко струва?…… А това?….. А това мъничкото?
Магазинерката имаше чувство, че жената сочи на посоки, без да осъзнава какво й се казва. Странното е, че няколко пъти посочи едни и същи стоки, сякаш беше забравила, какво й е казано за тях. Явно нещо я притесняваше и мислите й блуждаеха някъде другаде.
Изведнъж рязко се обърна и каза:
– Знаете ли какво ми е нужно? – не дочакала отговор, продължи. – Дайте ми една момина сълза искам да си я насадя.
Едва сега магазинерката разбра какво терзае клиентката. Пред магазинчето имаше малка градинка, в която тя бе насадила различни цветя. С много любов и нежност се грижеше за тях. Сега беше цъфнала момината сълза. Нежните бели цветчета, приличащи на отронени детски сълзи, леко се открояваха на фона на зелената маса. Много често „вандали“ опустошаваха градинката, обираха нацъфтелите цветя и безпощадно стъпкваха всичко наоколо.
Погледна клиентката. В нея имаше нещо властно примесено с учтивост, която се губеше в лабиринта от настойчивост, непреклонност и бруталност. Гласът на магазинерката прозвуча тихо и спокойно:
– Ако искате за засаждане, мога да ви дам, едва след като увехнат и изсъхнат цветята….
Странно помисли си магазинерката: „Не попита как и кога се засаждат. А дали знае как да се грижи за тях?“
Клиентката примирено въздъхна и напусна магазинчето.

Утро. Светло е и мирише на пролет. Странно на двора е като лято. Независимо от светлинната, спуснатите щори създават впечатление, че навън е нощ.
Тя побърза да стане, да се умие и да се приведе в ред. И ето я пред нас, съвсем открита. По това време на деня тя е такава, каквато е. Обикновенно оставаше сама със мислите си.
Всичко, което си мислеше в момента бе свързано с неопределимото желание да снеме маската на безразличието и апатичността от своето лице. Искаше й се да премахне унинието. Защо да не живее по-ярък и живописен живот от този, който живееше сега?
Бавно вдигна ръцете си към лицето, а в същото време си мислеше: „Струва ли си да махна маската от лицето си“? Може да бъде много болезнено.  Навярно тя е сраснала с истинското й лице.
След като събра волята си, тя направи първия напън. На тези места, къде успя да свали маската от лицето си окончателно, кожата закърви силно. Лицето й бе в белези и ожулвания. Болката, която изпита от видяното, бе много по-голяма от тази, която изпита при сваляне на маската. Страшно е да видиш себе си без маска, целия в белези.
За да не измъчва душата си тя решила да надене нова, по-весела маска „Маската на надеждата“. С нея тя вярваше, че ще стане по-весела и жизнерадостна.
И така тя заживя с тази маска по цял ден. Въпреки това новата маска предизвикваше мазоли и подсещаше за старите рани. Носенето на тази маска всеки ден, ставаше все по-трудно и по-трудно. Но момичето като че ли нехаеше за това. Нали всички са добре и са щастливи, нека я виждат и нея щастлива.
Тя си даде обещание да бъде все така, но не можа да сдържи обещанието си. Един ден маската започна да кърви и да се разрушава. Тези болки бяха още по-жестоки, отколкото преди, но девойката не им обърна внимание.
Когато от лицето й не останало нищо върху, което да надена поредната маска тя се замисли.
Възможно е да е била красива. Кой знае, какво е било истинското й лице? …Но ние познаваме само това лице, което бе покрито с белези….