Когато умреш, някой ще си спомни ли за теб?

Дали заради това се стремим така упорито да оставим следа след себе си?

Да бъдеш известен! Помисли си, в какво важно нещо се е превърнала знаменитостта! Пеем, излагаме на показ най-пикантните си тайни, отслабваме, ядем насекоми, дори убиваме хора, за да станем прочути.

Хората излагат най-съкровените си тайни в публични уеб страници. В спалните са монтирани фотоапарати и камери. Все едно, че викаме:

– Забележи ме! Помни ме!

Но въпреки всичко този извесността не продължава дълго. Имената бързо избледняват и в хода на времето биват забравени.

Един от учениците дошъл при своя наставник и го попитал:

– Има ли начини как да се открият най-дълбоките истини в природата, вселената, взаимоотношенията и разбирането на самият Творец?

– Има, – казал наставникът.

– И какви са те? – нетърпеливо попитал ученикът.

– Когато си гладен да се наядеш, когато си изморен да се наспиш.

– Нали и обикновените хора в живота постъпват така? Тогава в какво се отличават от нас? – смутено попитал ученикът.

– Обикновените хора, когато ядат мислят за съвсем други неща. Когато спят, мислите им са в хаос и те през цялото време се безпокоят за нещо, – отговорил наставникът.

Това неудобство го имаше още с наемането на павилиона. Тогава беше по-млада, но сега годините си казваха думата. Става дума за най-обикновена тоалетна. Такава имаше само в близката гара.
Заключи вратата и се насочи от другата страна на гарата. Наближаваше, когато се стъписа. Очите й се уголемиха, а страхът придвижи краката назад. Устните й бавно се раздвижиха, а звукът излязъл от тях, едва се чу:
– Господи!…Това не може…
Страхът обърка мислите й, залюля едрото й тяло и тя едва се задържа на краката си.
Не почака да я подсещат и с невероятна бързина се върна в павилиона, забравила на къде е тръгнала.
Съседката от съседнодното магазинче погледна уплашената й физиономия и загрижено я попита:
– Какво ти става? Да не ти е лошо?
Жената стъписано я погледна и още не успяла да се отърси от уплахата си каза:
– Знаеш ли кого видя? Невероятно…
Другата досетила се какво се е случило, усмихвайки се я запита:
– Да ни ти се е привидяла баба Петра? – усмивката й заля цялото лице. – И на мен ми се случи. Вървях към гарата и гледам… ама.. като жива, върви срещу мен и потропва с кривака си. Стреснах се, но след това внимателно се вгледах и разбрах, че е друга жена.
Другата въздъхна и успокоена каза:
– Изобщо не я загледах, уплаших се. Сърцето ми заби като камбана, – усмихна се и весело додаде, – плюх си на петите и бегом обратно тук.
Силен смях, като гръмотевечен тътен, се разнесе от двете жени. Хората минаващи наоколо ги гледаха и им се чудеха. А смехът дълго не секваше.

Това е механически музикален инструмент. Вържи му заплата, пусни му една идея и завърти дръжката.
Ако искаш да опустошиш душата на един младеж, трябва да го направиш журналист. Той гледа като останалите случващото се, но по своему си го обяснява. Трудно можеш да го накараш да повярва нещо. Той мисли преди всичко за опакото на нещата.
Редакторът, който намусено казва:
— Трудно ше се съглася с това! Колко съм ги писал и аз такива сладки приказки!
Сътрудникът по изкуствата казва:
— Колко много съм хвалил и музиканти и артисти, без да знае някой какви са били всъщност мислите ми за тези хора…
Най-накрая и коректорът чете, че в Нова Зеландия имало 390 хиляди автомобили, и си мисли:
— Кой знае колко нули са прибавени или изпуснати по погрешка!
Онзи ден говорих с един журналист. И той ми каза:
— Всичко е добре, но ако решиш да пресметнеш, знаеш ли каква огромна маса хора се занимават с писане у нас! И те всички са жертви на Св. св. Кирил и Методий!
Незавиден е животът на фейлетониста! Какво печално поприще! Цял живот да стоиш настрана от живота, заврян в някой ъгъл на вестника и оттам непрекъснато да мърмориш като свекърва!

Той седеше в градината и като никога бе позволил мислите му спокойно да се разхождат в главата му: „Вече не мисля за Боби като за едно от децата ми. Или дори като за мое дете. Опитвам се изобщо да не мисля за него; това е все по-лесно, дори у дома, когато той е наблизо, заедно с всички нас, и вдига шум с някоя евтина бебешка играчка или издава нечленоразделни звуци, като се мъчи да говори. Дори името му не ми харесва вече. И другите децата не му обръщат внимание. Никой не му обръща внимание, дори болногледачките, които наемаме. Е, на тях им се плаща, за да му обръщат внимание и да се преструват, че го обичат. Почти винаги те са неомъжени, към четиридесетте или надхвърлили четиридесетте, вземат много скъпо и обикновено в началото се преструват, че го обичат и първите няколко седмици разиграват сцени на любов и на ревнива загриженост към него, но после започват да го пренебрегват.
Когато ставаше нещо неприятно ги карахме да си тръгнат, но винаги трябваше да намираме други на тяхно място. Иначе ще ни се наложи прекалено рано да изпратим Боби в дом за умствено недоразвити и никога вече да не го видим.
Ще го изтрием от паметта си, ще го зачеркнем, ще го отпишем, макар че ще го посетим три-четири пъти първата година, един-два пъти — втората, а след това може би ще спрем и никога вече няма да го видим. Ще го държим далече от погледа си, ще мислим за него все по-малко и по-малко. Може би той ще ни посещава в сънищата.
А по-късно ще казваме: „Какво стана с него? Нали си спомняш …за онова дете, което имахме? Струва ми се, че се казваше Боби. Онова, дето не беше наред. Имаме ли някаква връзка с него?“
Жена ми и аз за сега не сме способни да го изпратим далече от нас. Той все още е твърде малък. Но няма надежда. Той е голямо тегло. Нуждае се от непрекъснато внимание, а никой не иска да му го отделя — нито баща му, нито майка му, сестра му или брат му. Никой от нас вече не желае дори да си играе с него. Макар че се редуваме да се преструваме….“