Posts Tagged ‘метла’

Защо

вторник, май 10th, 2022

Митко бе малък, но често се навърташе край църквата и затрудняваше свещениците с въпросите си.

Той бе чул за войната, която се водеше в страна, която се намираше доста близко до родината му. Бе гледал по телевизията разрушени домове и хора с измъчени лица.

Днес бе празник, но отново в главата му се бе завъртял въпрос, който го държеше в напрежение.

В двора на църквата бе тихо. Само Матей се виждаше с метлата, как премита наоколо.

– Дядо Матей, – задърпа го Митко за ръкава, – моля те отговори ми …. Спасителят казва: „Повърни ножа си на мястото му, защото всички, които се залавят за нож от нож ще загинат“. Какво означава това?

– Тази думи не се отнасят за военни действия, – старецът веднага се досети какво измъчваше момчето. – Тук се говори за ареста на Исус и реакцията на учениците му към това страшно дело. Както знаеш всички те се разбягаха, но тези слова остават в паметта на хората.

– Защо Бог допуска войните? – Митко попита направо, за това, което го измъчваше.

– Господ допуска злото като цяло. Той не ограничава и не унищожава човешката свобода. За това има смърт, болест, измами, глупост, всякакви други безобразия. Естествено хората изявяват греховните си наклонности, както намерят за добре.

– Не искам да се избиват хората, нито да се разрушават домовете им, – с тъга добави Митко.

– Има много причини за една война. В повечето случаи всеки се мисли за прав и изтъква своите изисквания.

– Защо изобщо хората се унищожават по този начин? – Митко повдигна изумено очи към стареца.

– Двете нации или общности започват да си съперничат помежду си. Развиват омраза в себе си. И …. войната започва.

– Не могат ли хората да живеят в мир? Какво не им достига? – разпали се Митко.

– Така е било и преди в миналото. За съжаление нашата епоха не прави изключение, – въздъхна тежко старецът.

Матей хвана метлата и продължи работата си, а Митко остана дълбоко замислен на пейката.

Освобождението

вторник, август 24th, 2021

Жоро се шляеше из улицата и се чудеше какво да прави. Времето бе хубаво, а той скучаеше.

Мина край една църква и спря. Ухили се и влезе в нея. Явно намеренията му не бяха много добри.

Жоро седна на първия ред и започна да чопли семки.

По време на проповедта грубо и нахално изказваше своето мнение:

– Глупости……От къде знаеш това?…..Кой може да ти повярва? …. Пълни простотии ….

Думите му съпроводени с явен присмех бяха най-малкото. Жоро с люспите от семките замеряше проповедника и хората край себе си.

Хората пееха и се молеха, а той им се подиграваше:

– Ще дойде Господ …… ха-ха-ха и ще ви помогне. Всички сте луди за връзване ха-ха- ха …….

Никой нищо не му каза. Службата продължаваше, както обикновено.

Когато богослужението свърши, една възрастна жена се приближи с метла към Жоро и каза съвсем кротко:

– Позволи ми, синко, да помета край теб.

Нещо се отприщи в Жоро и той се разплака, след това побягна към вратата и бързо напусна църквата.

На следващия ден се върна и се покая.

Внезапното нападение

сряда, декември 30th, 2020

Днешния ден за Даниела бе един от най щастливите в живота ѝ.

Заедно с братята си, малката си сестра, баща си и майка си прекараха весело в двора сред натрупалия се сняг.

Имаше бой със снежни топки, при който нечии вратове се напълниха със сняг, а на всички ръцете им се зачервиха и ги потриваха от време на време за да ги стоплят.

Накрая Даниела предложи:

– Хайде да си направим снежен човек.

Предложението ѝ възторжено се посрещна от останалите.

Множество ръце заработиха бързо и от утъпкания сняг успяха да оформят три снежни топки, които подредиха една върху друга, като най-голямата поставиха отдолу, а най-малката послужи за глава на снежния човек.

Едно от момчетата донесе морков от кухнята, който поставиха вместо нос. Малката Даря домъкна две потъмнели въгленчета, които бе изровила от пепелта в печката и те станаха за очи на снежния човек.

Боднаха му една клонка от страни вместо метла и потичаха около Снежко.

Накрая всички се прибраха в къщи и се настаниха край печката, за да се стоплят.

Само Даниела застана на прозореца и продължи да се любува на снежното им творение.

Изведнъж на двора се появи заек. Той наостри уши, огледа се страхливо и пое смело към снежния човек.

– О, не, – извика отчаяно Даниела.

Всички се скупчиха на прозореца, за да разберат какво бе я смутило.

Повечето се засмяха. Изникналият от не знам къде заекът бързо гризеше моркова забит в най-малката снежна топка. От него нищо не остана.

– Горкият Снежко, – с горест промълви Даря, – остана без нос.

Нещастникът

неделя, март 10th, 2019

indexДенят бе слънчев и много хора бяха излезли навън. Разхождаха се улиците, усмихваха се и се веселяха.

Дида и Стойо не останаха назад и тръгнаха да се видят с приятели и познати.

Когато наближиха църквата забелязаха, че пред нея се бе свил върху коленете си човек облечен в дрипи. Той бе протегнал отворената си длан, очаквайки някой от минаващите да се смили над него и пусне някоя монета.

– Този пак е тук, – измърмори недоволно Стойо.

– Беден е човекът, – въздъхна Дида съчувствено, – няма достатъчно, за да преживява.

– Знаем ги тия, – скръцна със зъби Стойо. – Да му дадат поне една метла да събере опадалите листа пред църквата. Така поне ще си заслужи хляба.

– Не виждаш ли, че едва се движи, – възпротиви се Дида.

В това време край просяка мина изпъчил напред шкембе господин, който го срита и му кресна:

– Махай се от тук, мършо“ такава! Не мърси Господния храм.

Просякът погледна след отминаващият наперен мъж и каза:

– Бъдете щастлив, господине!

Дида прехапа устни, а Стойо озадачен попита:

– Нима е толкова смирен?

Просякът бе дочул думите на Стойо, за това се обърна към него и му каза:

– Не, господине, но ако този човек беше щастлив нямаше да ме ритне.

Нека бъдем състрадателни дори и към тези, които неприятелски са настроени към нас, защото те не са щастливи ….

Горката баба

сряда, май 2nd, 2018

imagesНаближаваше обяд. Ангел не би разбрал това, ако не бе чул поканата на баба си:

– Ангеле, хайде на обяд!

Когато влезе в стаята я завари, че охка и се тюхка:

– Червеите да ме изядат! Пусто да остане! До къде я докарах….

Ангел я изгледа изпитателно.

„Пак са я прихванали нейните“, – помисли си той.

– Започвам да забравям, – оплака се баба му. – Това е сигурен белег, че вече остарявам.

„Да, да, – засмя се Ангел на себе си, – снощи се кълнеше, че била още млада и че нейните връстници са се сбабичасали. Само тя ходела така изправена, че мъжете извръщали глава след нея, око да оплакнат“.

Баба му продължаваше да се окайва, за наближаването на неизбежната старостта.

„Едва ли се обръщат след нея и цъкат с език, – продължи разсъжденията си Ангел. – Просто тези мъже не могат да повярват, че заради тях е слязла от метлата….“

Веднъж, когато очакваха баба му да дойде на гости, майка му се пошегува:

– Ангеле, я погледни долу, дали баба ти е паркирала пред входа метлата.

Ангел като добро дете се надвеси на прозореца и погледна долу, а майка му се засмя:

– Сине, много си доверчив. Така всеки може да те излъже.

От тогава Ангел взе малко от малко да разбира от майтап.

Веднъж и той се пошегува с майка си, когато тя го прати пак да надникне, дали баба му идва:

– Мамо, паркирала е метлата, но един полицай я взе за неправилно паркиране…..

Докато Ангел казваше това, баба му влезе в апартамента им и попита учудено:

– За кого става въпрос?

Майка му, за да заглади положението, бързо отговори:

– Така се шегуваме за една баба от седмия етаж.

– Снахо, недей да учиш детето така, – старицата смъмри младата жена, – Някой ден и за мен ще започне така да говори.

Горката тя, ако знаеше само какво се мъдри в главата на тези двамата шегаджии!