Posts Tagged ‘месо’

Раздай го

петък, юни 19th, 2020

Живота ни е енергията, жизненост, ентусиазъм, вълнение, мотивация и оптимизъм, но ние не трябва да го задържаме само за себе си. Ако го възпираме, ще го изгубим, но ако го раздаваме, ще се умножава.

Димитър живееше в големия град и обичаше да пълни фризера с месо. Той предпочиташе на трапезата да има изобилие от него.

Един ден някой случайно бе извадил кабела на фризера от контакта и всичкото месо се бе развалило.

– А сега какво ще правим? – попита той съпругата си. – Има опасност месото да се развали.

– Много просто, – засмя се съпругата му, – ще направим барбекю и ще поканим съседите, приятелите и всички, които видим.

На събирането се оказа пастирът на местната църква. Той започна да се моли и попита Бог да му даде послание и поука от това, което се бе случило. И Господ му отговори:

– Животът е нетраен. Той е като стока, която не се запазва за дълго време. Ако не го раздадеш, ще дойде денят, в който ще трябва да го изхвърлиш.

Не трябва да пестим радостта, вълнението, ентусиазма, талантите, съкровищата или времето си. Няма как да задържим тези неща, защото рано или късно ще ги изгубим.

Има нещо много важно относно живота, той расте и се развива, само когато се раздава. Не можем да си го пестим или да го съхраняваме.

Ако искаме да спрем да умираме и да започнем да живеем истински, трябва да раздадем жизнеността, ентусиазмът, вълнението и енергията си и те ще ни се върнат.

Животът е като ехо. Каквото изпратим, то се връща към нас.

Стори добро на някого и Бог ще го направи за теб. Ние можем да имаме всичко в живота, ако помагаме на другите хора да получат това, което искат.

Може да дарите някого с усмивка, ръкостискане, молитва, насърчаващи думи, съобщение, ….. Каквото и да е, направете нещо, което привдига някой друг.

Служи, но не по твоя начин

неделя, февруари 2nd, 2020

imagesАтанас бе винаги искрен. Каквото му бе на душата, това изричаше с устата си. Днес също не бе по-различен от друг път, когато споделяше мислите си с бай Димитър.

– Да служа на другите не ми идва отвътре, – призна си той. – Аз съм егоцентричен човек. Харесва ми да върша нещата по моя си начин. Е, с това съвсем не се гордея, но за съжаление е истина.

– Не си единствения, – поклати глава бай Димитър. – Всички малко или много сме егоцентрични.

– Така е, – съгласи се Атанас. – Просто по природа сме егоисти. Дори не е нужно да учиш детето ти да бъде такова.

–  Според Исус животът не е само за нас и въпреки всичко в нашата култура се опитваме да правим, и искаме нещата да са „по нашия начин“. Един от най-бързите способи да забравим Бог е да сме обзети от „себе си“. За това Исус ни приканва: „Ако някой иска да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и нека Ме следва“ .

– Ясно е , че Бог иска нещата да става по Неговата воля, – изпъшка притеснено Атанас. – Е, нямам се предвид „допълнително месо без гарнитура“.

– Като става дума за храна, виж какво казва Исус по този въпрос: „Моята храна е да върша волята на Онзи, който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело“. Това е различен вид хранене. То е с Божествена насока.

– Светът край нас крещи: „Вземи всичко, което можеш! То е за теб!“ – отбеляза Атанас.

– Но Бог иска да допринасяме нещо за другите, а не само да консумираме предоставените ни блага, – наблегна бай Димитър. – Вместо да се фокусираме върху нашите желания, ние сме призвани да откликнем на нуждаещите се. Това променя начина ни на живот и се отразява на историята ни.

– Поне за мен това не е толкова лесно, – тъжно каза Атанас. – Вярно е, че понякога съм се насилвал да правя това или онова, но не изпитвам никакво удовлетворение.

– Решението да служиш може да не ти идва отвътре, – засмя се бай Димитър. – И при мен не винаги беше така. Но разбрах, че служенето не е нещо, което правим. Ние сме призовани да работим за хората, защото когато постъпваме така, ние ставаме като Христос.

Кого настига късмета

понеделник, декември 16th, 2019

imagesСтоян имаше малка градина, но редовно се трудеше в нея, не щадеше силите си. Затова всяка есен събираше богата реколта.

Той продаваше на пазара репички, зеле, боб, краставици, грах, марули, …. и с това някак оправяше сметките си.

Един ден, когато плевеше морковите, от тях изскочи заек. Беглецът не прецени правилно посоката, удари се в близкото дърво и падна мъртъв в основата му.

– Ето, това се казва късмет, – зарадва се Стоян. – Ще има месо и кожа, без да съм влагал някакъв труд. Ще изям месото, а кожата ще продам.

Стоян забрави за бурените, които плевеше и хукна на пазара да продаде заешката кожа.

На сутринта той пак отиде в малката си градина, но не да плеви, копае и полива, а да чака появата на нов заек. До вечерта стоя там, но нищо не се появи.

Заряза Стоян градината си, не я обработваше и поливаше вече. Цялата обрасна с бурени и плевели.

А какво правеше Стоян? Стоеше от сутрин до вечер при дървото и дебнеше за зайци, но те вече не идваха в градината му.

Дойде есента и съседите прибраха богата реколта. Стоян постоя малко, погледа, па накрая взе та оскуба бурените и копривата, които му бяха стигнали до кръста.

– Не е честно, – мърмореше недоволно Стоян, – Бог изпрати сполука на комшиите, а мен ме прескочи.

Стоян не бе разбрал едно, че който не работи, успехът го не спохожда.

Когато всичко се обръща наопаки

неделя, декември 1st, 2019

indexВсичко вървеше добре. Мирослав Вихров се чувстваше на върха.

Плаваше спокойно и усещаше как вятърът го тласка напред. Изцяло, от игла до конец всичко бе удобно, сигурно и щастливо.

Изведнъж нещата се промениха. Без никакво предупреждение се случи нещо ужасно. Появиха се финансови затруднение. Бащата на Мирослав се разболя и той трябваше да се грижи за него. Шефът му получи нервен срив, а това неминуемо щеше да засегне Вихров.

Мирослав изпадна в паника. Хвана главата си и потресен от всичко, което му се бе случило, шумно взе да протестира:

– Господи, как можеш да позволиш да ми се случат такива неща? Не е справедливо! Какво толкова съм направил?

След като се навика Мирослав се замисли сериозно.

– Не винаги мога да предугадя причините, – каза си той, – поради, които Бог допуска това или онова, но това със сигурност това засяга подготовката ми  за Небето. Явно Господ не е довършил работата Си с мен тук на земята. А може пък зад ъгъла да ме очаква нещо по-прекрасно ….

Мирослав закрачи нервно из стаята. Започна да размахва ръце, лицето му се зачерви, но постепенно се успокои.

– Не, Бог има нещо по-добро за мен, – каза си накрая Мирослав. – „Каквото и да стане, ще взема месата си в зъбите си и ще туря живота в шепата си. Макар и да ме убие, …….“ пак ще се надявам на Него.

Неочаквана среща

вторник, август 27th, 2019

indexВ Рим предстояха поредните увеселения за народа. Това бяха борби на хора с редки зверове. Най-вече с лъвове с необикновена големина. Между тях се отличаваше един едър екземпляр със своята свирепост сила и ужасяващ рев.

Между робите, които трябваше да се сражават срещу тези зверове бе Андроник, които бе притежание на един сенатор. Робът не бе угодил на господаря си и той го бе пратил на лъвовете.

Дойде ред и на Андроник. Той бе изтласкан напред, а зад него се затвори желязната решетка.

Лъвът забеляза от далече новата си жертва, но изведнъж се спря. След това се приближи кротко до роба, започна да върти опашка като малко кученце и облиза ръцете му.

Андроник бе затворил очи и целия трепереше, но когато усети, че животното е дружелюбно към него, той изненадано погледна звяра.

Робът протегна ръка и започна да чеше лъвът между ушите, а животното ръмжеше от удоволствие.

Публиката се изправи на крака и започна да аплодира двамата човека и звяра.

Императорът извика Андроник и го попита:

– Какво става? На какво се дължи благоволението на този звяр към теб?

– Моят господар се отнасяше много жестоко с мен, – започна да разказва своята тъжна история младият мъж. – Биеше ме всеки ден за щяло и нещяло.  Един ден реших да избягам. Не можех да отида в никоя провинция, защото господарят ми щеше да ме намери навсякъде. Затова се насочих към пустинята,

– Но там човек трудно оцелява, – прекъсна го императорът.

– Бях решил, че ако не намеря някакво препитание, ще се самоубия, – отговори Андроник.

– И какво стана по-нататък, – нетърпеливо попита императорът, искайки да чуе края на историята.

– Беше непоносимо горещо, – продължи разказа си робът. – Видях една пещера и веднага се вмъкнах във нея. Малко след това се появи този лъв с окървавена лапа. Той реше от болка.

– Не се ли изплаши от него? – попита императорът.

– Да и то много, но той като ме видя свит в края на леговището му, доближи се внимателно до мен и протегна окървавената си лапа, сякаш се молеше да му помогна.

Всички бяха затаили дъх и прехапали устни от напрежение.

– Извадих парчето дърво, което се бе забило там. Почистих раната от пръста. Почувствал облекчение от болката, лъвът се унесе и заспа. От този ден двамата заживяхме заедно в пещерата. Хранехме се с една и съща храна. Донасяше ми най-хубавото месо от животните, които ловеше.

– Сурово ли го ядеше, – попита един от свитата на императорът.

– Понеже нямаше огън, го печах на слънце.

– Как те хванаха? – попита императорът.

– Минаха три години. Един ден ми дотегна този живот и си тръгнах . На втория ден ме хванаха войниците и ме заведоха при моя господар, а той ме прати на арената при лъвовете. Изглежда същия този лъв са го хванали и сега двамата се срещнахме тук.

Императорът възхитен от случилото се заповяда:

– Наказанието на този роб се отменя и той е свободен, а лъва му се подарява.