Талантлива бижутерка, чийто творби струват хиляди долари, разказва как успява да създаде своите забележителни украшения, независимо от това, че се е родил без палци.
48 годишната Анет Гебеди създава прекрасни пръстени, обеци и гривни, инкрустирани с диаманти, опали и други скъпоценни камъни в своята работилница.
Тя създава бижута, без никакви специални инструменти и казва, че не може да разбере как хора, които имат пръсти могат да правят това, което тя умее.
Бижутерката носи кожена гривна, върху, която закрепва необходимите й инструменти. Тя използва и менгеме, за да закрепя стабилно образците върху, които работи.
Гебеди е учила бижутерския занаят в училище, а след това е постъпила в колеж, където се е учила от най-добрите бижутери в Лондон.
Тя се е преместила в Сомерсет преди 24 години и сега има репутация на един от най-добрите майстори във Великобритания.
Най-скъпото произведение, създадено от Анет е огърлица, изработена от 18-каратово жълто и бяло злато с опал и диамант, което тя е направила за себе си, за да отпразнуват 21 – ата годишнина от търговската си дейност. Продуктът, според приблизителни оценки, струва около 40 хиляди долара.

През есента на 1800 г. в механата на Ливорно влязъл слаб млад мъж с цигулка. На една от масите играели карти. Младият мъж се присъединил към тях, но не му вървяло много. Парите му бързо се стопили. Тогава той заложил цигулката си, като казал, че е много скъпа. Картоиграчите се съгласили и музикалният инструмент веднага бил проигран.
Младият мъж молел да му върнат цигулката само за една вечер, тъй като имал концерт, но те само му се присмели:
– Ти сам я заложи. Ние не сме те принуждавали.
Тогава към нещастния музикант приближил възрастен французин.
– Аз съм търговец от Париж, – казал той, – но обичам музиката и съм бил на ваши концерти. Вие сте Николо Паганини. Вашата цигулка не е най-добрата. Не тъгувайте за нея. Тази вечер аз ще ви дам друга. Тя е направена от неизвестният майстор Джузепе Гуарнери дел Джезу, но може би звукът й ще ви се хареса.
Паганини бил очарован от тази цигулка. Парижкият търговец бил поразен от свиренето на Паганини на нея и след концерта я подарил на младия гений.
– Не аз, скромният любител, трябва да свира на нея, – казал той.
Тази цигулка на Гуарнери придружавала Паганини през целият му живот. Само един път, преди концерт в Париж, тя „се разболяла“ и Паганини я занесъл на майстора на цигулки Вильом. Той успял да я „излекува“. Паганини го прегърнал и му връчил скъпоценната кутия.
– Аз имах две такива кутии, в които поставях цигулката си. Едната я дадох на лекарят, който излекува тялото ми, а втората я давам на вас, който изцелихте душата ми.
До смъртта си Паганини никога не се разделил с тази цигулка Гуарнери. Той я завещал на музея в родния си град Генуа. Там може да се види днес под името “ Вдовицата на Паганини“. Само когато идва изключителен цигулар в Генуа, той има право да свири на нея.

Майстор Мурамаса направил самурайски меч като оръжие, което разрязва всичко насреща му. А Майстор Масамуне направил оръжие, което защитава живота му.
За да ги сравнят,  ги хвърлили в един поток. По течението плавали много листа.
Всички листа, които се докоснели до меча на Мурамаса били разсечени на две части, а листата около меча на Масамуне отплували без да го докосват.

До 1873 г. японското деление на деня по часове се отличавало от това на запад.

В Япония денят традиционно се е делил на еднакъв брой часове. Това ставало по особен метод в зависимост от годишните времена.

Денят се разделял така: от изгрев до залез слънце и от залез до изгрев, всяка от тези части съдържала шест часа.

По този начин, летните дни били много по-дълги от зимните, а нощните – обратно.

През 16 век японски майстор се научил да прави часовници, използвайки донасяните му от западните търговци.

Той измислил как да адаптира равномерния европейски циферблат към менящия се японски. Съответната настройка се осъществявала не автоматично, а ръчно.

Чак през 1873 г. японското правителство утвърдило в страната грегорианския календар и заедно с него еднаквото разпределение на деня.

Известно е, че този лак при всеки майстор си има своите отличителни особености, които никой не може да повтори.

Много специалисти смятат, че упадъка в направата на цигулките се дължи на изчезването на боровия балсам и „драконовата кръв“ – прозрачна тъмночервена смола, разтворима в етерични масла. Твърди се, че старите майстори са добивали лак от сандалово дърво и шафран. Лакът и дървото са били най-важните компоненти.

Френският учен Жак Савар доказал, че скоростта на разпространение на звука в дървесина от ела превишава тази във въздуха 15 пъти. По-надолу в инструмента обикновено се слагало клен. Черното дърво се използвало за гриф…….

За два века почти напълно изчезнали „музикалните“ гори. За да се намери сега подходящо дърво, трябва да се обиколят пазарите и да се изкупят стари столове и пейки.

Каквато и „дисекция“ да са правили на старините цигулки, дори са ги и копирали, но досега никой не достигнал „приказното“ им звучение.

А нима може да се повтори това вълшебство?