Така или иначе, в нашите разговори обсъждаме едни или други хора. Това могат да бъдат роднини, приятели, началника на работата или някоя знаменитост от телевизионните програми.

Децата чуват всичко и го възприемат буквално.

Ако дъщерята чува, че майка ѝ през цялото време ругае и оскърбява баща ѝ, тя ще израсне със същото отношение към мъжете.

Ако синът гледа как баща му унижава майка му, когато порасне за него жените ще бъдат хора от втора категория.

Даже един скандал между родителите може да нанесе тежка психическа травма и да измени представите на едно дете за взаимоотношенията между жени и мъже.

Ако ние зад гърба на другите ги ругаем, а когато ги срещнем много любезно се отнасяме към тях, детето ни ще лъже и ще израсне като лицемер.

Веднъж малкият Томас Едисон се върнал в къщи и заварил майка си обляна в сълзи. Тя бързо изтрила лицето си с кърпа и казала, че плаче от радост.

Показала му писмо, което бил изпратил учителят на Томас и го прочела на глас.

Там било написано: „Вашият син е гений. Това училище е твърде малко за него и тук няма учители, способни да го научат на нещо. Моля ви, учете го сами“.

Минали години, майката на Едисон умряла, а Томас станал велик изобретател, инженер и учен. Неговото име било записано в историята на науката и техниката.

Веднъж, преглеждайки стари писма от семейния архив, той намерил същото писмо, което бяха изпратили на майка му от училище.

Там било написано: „Вашият син е умствено изостанал. Ние не можем повече да го учим в училище заедно със другите деца. Затова ви препоръчвам да го обучавате самостоятелно в къщи“.

Едисон ридал няколко часа без да спира.

На този ден той написал в дневника си: „Томас Алва Едисон е бил умствено изостанало дете. Благодарение на героичната си майка той е станал един от най-големите гении на своя век“.

Когато Иван беше в пети клас, той изобщо не обичаше да носи шапка, за това и постоянно ги губеше. Веднъж само за един месец, той загуби шест шапки.

Майка му забеляза неговата небрежност. На нея това никак не ѝ харесваше. Тя дълго мисли какво да прави със сина си.

И накрая направи ето това.

Тя изплете две шапки, едната черна обикновена, а другата розова с блестящи пайети.

Когато завърши двете шапки, тя ги показ на сина си и каза:

– Погледни, ако изгубиш черната, ще носиш розовата момичешката. Нека всички видят, че пред тях стои Иванка загубанка.

Тази черна шапка Иван носи чак, докато постъпи в университета.

Защо майката не трябва да бъде идеална?

Някой жени смятат, че не трябва да повишават тон, винаги да се владеят и да постъпват постоянно правилно.

Имате ли понякога угризения за това, че сте загубили самообладание, когато се занимавате с детето си?

Искате ли да „изтриете“ думите, които току що сте казали на детето си?

Обезпокоени ли сте от това, че сте работили негативно върху психиката на детето си?

Ако сте отговорили с „да“ поне на един от тези въпроси, вие никога не сте били родител.

Всеки от нас си има трудни времена, когато думите ни могат да съсипят всичко, но не сме спрели навреме и сме ги казали.

Лошата новина е, че трудно се възпитават деца и най-сложното в този процес е да се контролираме самите себе си.

Ние сме хора, следователно не сме съвършени.

Но има и добри новини. За нашите деца, не е нужно да бъдем идеални. Дори е много добре, че не сме съвършени.

Ако бяхме такива, какъв образец щяхме да бъдем за нашите деца? Недостижим. Малкото дете ще има чувството, че никога няма да достигне нашето ниво.

Детето осъзнава, че е несъвършено, така че щом майка му не е идеална, за него има надежда. То е съвсем нормално и е такова, каквото е. Родителите също трябва да приемат децата си със техните недостатъци.

Ако сте перфектната майка, детето ви не може да се научи, че отношенията между хората могат да бъдат стресиращи, но това, което е по силите ни е, да ги възстанови и да ги укрепим.

Нашите деца учат това от ранна детска възраст, когато от време на време, неизбежно се провали по време на общението си с тях.

Когато Донка бе по-малка тя не мечтаеше за кукли. Тя искаше да има брат по-голям от нея, който да я защитава и да се грижи за нея.

Но се случи така, че тя имаше не един, а двама братя на една и четири години, които я побъркваха.

Въпреки всички сбивания момчетата дружаха едно с друго. Те обичаха да довеждат сестра си до истерия.

Обикновено така се случваше, че когато Донка се събудеше в неделя, веднага ѝ се качваше на главата някой от скучаещи ѝ братя, ако не и двамата.

Тя често се оплакваше на родителите си:
– Изобщо не искат да ме слушат, правят си каквото искат. Отгоре на всичко ми правят и на пук.

Това недоволство и роптание не помагаха особено. Родителите укоряваха синовете си:

– Вие сте момчета и трябва да уважавате момичетата.

А след това се обръщаха към Донка и казваха:

– Ти си по-голямата, не си глупава, не им обръщай внимание.

– Но как да го направя? – питаше се Донка. – Никой не може да ми обясни. Изглежда със всичко това, трябва сама да се оправям. Навярно родителите ми смятат, че аз мога сама да се справя с буйните си братя. Но аз дори не знам как!

Донка често трябваше да влиза и в ролята си на възпитател за малките си братя. Щом нещо се случеше, когато майка ѝ и баща ѝ не бяха в къщи, чуваше изумена от родителите си:

– Пак не си ги наглеждала, какво прави през цялото време.

А относно задълженията ѝ в училище, родителите я наставляваха:

– Трябва да се учиш добре, нужно е да си пример за братята си.

И Донка се стараеше в съответствие с това, което очакваха от нея. Тя влагаше цялата си енергия и сили, но резултатите бяха същите.

Когато се роди по-малката ѝ сестра, Донка беше вече на 13 години. Тя можеше самостоятелно да я къпе и храни.

За това не бе изненадващо, че Донка израстна хиперактивна, даже се опитваше да контролира всички и всичко около себе си.

Отдайте цялата си любов и нежност на по-голямото си дете, по-малките всичко това ще си вземат сами.