.Петър бе осиновен още от бебе. Порасна и разбра това.

От тогава той започна да задава много въпроси:

– Защо биологичната ми майка е позволила да бъда осиновен? Кой е баща ми? Защо ти не си ме родила? ….

Майка му не можеше да отговори на всичките му въпроси. Тя се опита да го успокои и му отговори по следния начин:

– Сине, баща ти и аз те обичаме много, биологичната ти майка е позволила осиновяването ти, защото те е обичала и е искала да за теб най-доброто според нея.

Баща му прибави:

– Бог те обича и е тук за теб. Не се тревожи. Помоли се и благодари на Бога за биологичната си майка. Поискай от Господа това, от което се нуждаеш или искаш да знаеш.

Петър падна на колене, прибра ръце пред гърдите си и започна да се моли:

– Господи, помогни ми да се чувствам спокойно. Когато се тревожа или чувствам тъга, напомни ми, че си близо. Благодаря Ти, че ме обичаш и ме настаняваш в семейство. Благодаря Ти за моите биологични родители. Помогни ми да бъда благодарен и доволен. Изпълвай ме с Твоя мир всеки ден. Амин.

Бащата на Денчо бе непредсказуем. Той често биеше и насилваше всички в семейството.

Майката на Денчо бе жестоко малтретирана от баща му.

Тези картини Денчо носеше в зряла възраст.

Той израстна с убеждението:

– Аз трябва да бъда силен, да остана безчувствен, за да оцелея.

Вътрешно копнееше за нещо повече. Искаше някой да му разкрие, кой всъщност е той.

Миналите спомени му причиняваха болка, а тя се отразяваше на взаимоотношенията му с другите хора.

Денчо се питаше:

– Достатъчен ли съм или просто ми е писано да повторя това, от което съм произлязъл?

Животът на Денчо можеше да повтори второто, но не стана така.

Бог, Който не използваше силата Си, за да контролира, а да защитава, го срещна.

Това бе Бащата, Който не го напусна, не го нарани и не го изостави. Изцели го и осинови.

Можеше да имаш баща, но той не те е научил да бъдеш истински мъж.

Възможно е да носиш болка от баща, който те е напуснал или никога не те е обичал така, както ти е било необходимо.

Но твоята история не свършва до тук.

Ти си избран и желан. Не си краят на прекъсната кръвна линия. Ти все още си Негов син.

Симеон имаше сериозни проблеми с ученето и вниманието. Той се чувстваше изостанал спрямо своите съученици.

Повечето се възползваха от добротата му, а това го разстройваше.

– В такива моменти сякаш лъв реве в мен, – сподели с майка си Симеон.

– Истинската сила не се състои в това да викаш и да се бориш, – усмихна се майка му, – а да бъдеш търпелив и да се довериш на Господа. Той се грижи за теб.

Симеон застана на колене и се помоли:

– Боже, помогни ми да контролирам сърцето си, когато нещата изглеждат несправедливи. Амин.

Когато позволим на гнева да ни управлява, рискуваме да загубим някои от благословенията, предназначени за нас.

Таня отново бе изправена пред куп пране. Тя въздъхна и си каза:

– Пак голямо пране. Като дойде това време настръхвам, едва издържам.

Майка ѝ, която ѝ бе дошла на гости се усмихна:

– Вместо да мърмориш, по-добре бъди благодарна.

– Ти подиграваш ли ми се? – възмутено възкликна Таня. – За какво да благодаря?

Майката спокойно отговори:

– Благодари, че семейството ти има много дрехи, които носи.

Малко след това едно от децата разля млякото си върху масата и част от дрехите си.

Таня бе готова да се скара на детето, но изведнъж спря:

– Мама беше правя, глупаво е да му се карам.

Тя се обърна към детето и му се усмихна:

– Няма нищо! Ще го почистим!

Първоначално детето гледаше уплашено, но когато я чу, изтича при нея и я прегърна.

Всичко е въпрос на избори, а те зависят от нас.

Пробвайте и ще видите, че когато имате благодарно сърце, не можете да се оплаквате.

Нашите отговорности не са бреме, а благословения.

„Не щастливите хора са благодарни; щастливи са благодарните хора!“

Тодор се грижеше за майка си в последните ѝ години. Тя почина на деветдесет и пет години.

Тялото ѝ отслабваше, но желанията и мислите ѝ се променяха:

– Вече не съм превързана към нещата, на които преди се радвах. Не ме вълнуват луксозните подаръци, новите дрехи и любимите храни. Нищо от това вече няма значение за мен.

Вместо това тя запълваше времето си с молитва, химни и Писанието.

Често казваше на тези, които я посещаваха:

– Обичайте и служете на Господа с цялото си сърце!

Нейната предстояща смърт ѝ даде яснота за най-важното в живота.

Ти и аз не е нужно да чакаме края, за да открием разбирането за това.

Никой от нас не знае колко време ни остава. Не ни е гарантирана още една година, още един ден или още един час.

Защо тогава живеем така, сякаш имаме цялото време на света?

Не чакайте криза, за да пренаредите приоритетите си в живота.

Нека днес бъде моментът, в който ще разберете какво е най-важно и започнете да живеете така, сега.