Днес Мария реши да обясни на малката си дъщеря, за какво са необходими на човек веждите. И тя започна малко по-отдалеко:

– Лили, ти вече знаеш защо на човек са му нужни очите?

– Да, за да вижда, – бързо отговори детето.

– А носа?

– За да диша и мирише, а устата, за да се храни и говори, – каза Лили отегчено.

– Добре, а за какво са му на човек веждите, знаеш ли?

– За да не бъде глупав.

Когато видя учуденото лице на майка си Лили поясни:

– Е какво толкова? Лице без вежди изглежда глупаво.

Молитвата е съществена част от християнския живот. Както отсъствието на достатъчно питателна храна, отслабва нашето здраве, така недостатъчната молитва ни прави безсилни духовно.

В Библията се казва: „Непрестанно се молете“. Не е достатъчно да склониш само глава и да кажеш няколко думи. Това е много малко.

Нужно е да отделиш специално време, за да бъдеш насаме с Бога. Да се обърнеш към Него с молитва и да Го слушаш, а Той да ти отговаря чрез Своето Слово.

Ако всеки ден отделяш достатъчно време за молитва, то ти ще бъдеш изпълнен с Божията сила, която ти е необходима да преодолееш пречки и препятствия, а също и да извършиш Божията воля.

За претоварените от работа майки и много заети хора, това може да се окаже много трудно, но всяка минута прекарана насаме с Бога е неоценима.

Дори при голяма заетост човек може „непрестанно да се моли“ в ума и сърцето си. Можете да се молите навсякъде, в какво и да е време, и Бог ще ви чуе.

Молитвата непрекъснато насища и обогатява живота ни.

Свикнали сме да обвиняваме родителите. Пият, пушат, правят аборти, не лекуват навреме получилите се инфекции.

Но днес никой не е застрахован от раждането на дете с увреждания.

Съществуват загадки и се появяват аномалии при ражданията, дори и при напълно здрави родители, без някакви генетични предразположения и рискове, точно изпълняващи съветите на лекарите.

Такива случаи според медиците са станали все по-малко. Повечето от патологиите в плода се лекуват в много ранен период.

Например, при наличие на порок на сърцето успешно се оперират бебета, дори още в утробата. Хидроцефалия също не е безнадеждна.

Особеностите при детската палиативна помощ, много се различава от тази при възрастните.

Организмът на детето е подвижно и гъвкаво, то може да се самовъзстановява. Случвало се е деца, които са можели само да лежат, да се изправят на крака. Такива се научават да се самообслужват и правят своите измъчени майки щастливи.

Главното е, човек да не се отчайва.

Страхил стоеше на края на детския басей и се страхуваше да скочи. Той беше само на три години и половина.

Майка му беше във водата и го подканяше:

– Хайде, скачай. Няма нищо страшно. Да знаеш колко е хубаво във водата.

Страхил се дърпаше и бе отстъпил една крачка назад. Уплашено гледаше водата и не мърдаше.

– Трябва да те бутне някой, за да направиш нещо рисковано, – започна да натяква майка му. – Нямаш никаква решителност и активност. Ако бе някое друго дете, отдавна да бе скочило.

Подканянията и увещанията продължиха тридесет минути. Най- накрая Старахил скочи във водата. Той усети, колко е хубаво във нея и раздвижи даже ръце и крака.

Това не бе единствения случай, в който Страхил проявяваше несигурност и страх. Родителите му постоянно мърмореха след него:

– Ако не бъде подтикван непрекъснато, нищо няма да направи сам. Отглеждането му  е толкова трудно.

Страхил растеше, а това се повтаряше отново и отново. Трябваше да бъде убеждаван и подтикван, за да ходи на училище, да тренира някакъв спорт, да бъде с приятели на празниците и да отива на купони.

Минаха години. Страхил беше младеж на двадесет години, но още живееше при родителите си и нищо не правеше сам. Очакваше хората да му кажат какво да направи.

Дядо Петър реши сериозно да се заеме с младежа. Често говореше с него. Насърчаваше го сам да взема решения, да си поставя задачи за деня и седмицата. Страхил много се ентусиазираше, но всичко приключваше веднага, щом се разделеше със стареца.

Забравяше какво са си говорили или загубваше листа, на който бе записал някои „важни“ неща.

– Всъщност нищо не мога да направя самостоятелно, – оплакваше се Страхил на дядо Петър. – Все някой трябва да ме тика и да ми напомня, какво е нужно да направя.

– Но ти правиш толкова много други неща, за които никой не ти казва нищо, – възрази веднъж дядо Петър. – просто не си ги забелязал.

Страхил го погледна изненадано и се замисли. Почеса се по главата и попита:

– Ясно, а сега кажи ми как да се преборя с това?

– Много просто, – засмя се старецът, – започни да записваш нещата, които правиш, без някой да те кара.

– Ще пробвам, – засмя се младежът, макар че не беше сигурен до колко може да му помогне това.

Всяка вечер Страхил започна да отчита нещата, които бе направил самостоятелно, без „напътствия“. След една седмица броят на тези действия започна да расте.

Младежът започна да се чувства по-самоуверен.  Откри нови заложби в себе си. Започна да усеща, че и той е способно човешко същество.

След хаотичен и напрегнат ден Боряна сложи две годишната си дъщеря да спи в леглото. Тя затвори вратата на детската стая и се отпусна на фотьойла да си отдъхне.

След това включи телевизора и са настрои да гледна поредния сериал по него.

Двадесет минути по-късно вратата се отвори и се показа една рошава малка детска главичка. Вени, така я наричаше майка ѝ, бе  сложила ръка пред устните си и весело се кикотеше. Детето пристъпи с босите си крачета в стаята и …..

– Какво правиш, – скара се майка ѝ. – Нали те сложих да спиш. Кога ще се научиш да лежиш в леглото и да се държиш както трябва? Не ми даваш минутка спокойствие.

Боряна бе извън себе си от яд, тя не можеше вече да контролира нервите си. Напердаши малката палавница и отново я заведе до кревата. Нямаше прегръдка, мили думи и усмивка, а само разплакани детски очи и свито от страх малко сърце.

А нещата можеха да се развият и по друг начин.

Когато Вени влезе хихикайки в стаята, Боряна плесна с ръце и се усмихна:

– Охо, станала си сама от кревата. Наистина си пораснала и действаш вече самостоятелно. Искаш ли да станеш още по-голяма и да  правиш неща, които и мама прави?

Вени хитро я погледна и кимна с глава.

– За да стане това, сега трябва да си легнеш в креватчето и да заспиш.

След това прегърна малкото телце и го занесе отново в кревата.

Това не са два различни случая, а две различни отношение на майката към детето. Не съм против наказанията, но мисля, че  в случая по-силно би въздействала любовта.

Изборът е ваш.