Когато любовта се разбие на остри камъни, бъдещия живот, още много години тече по инерция. Болката си взема своето, а ти срещаш друг.

Радка се запозна с добро, но тъжно момче. Той бе затворен някак в себе си. Не умееше да се смее.

Този тъжен младеж се казваше Антон. Явно бе преживял нещо, което силно го бе разтърсило.

– Три години и половина тъгува за не състоялата се сватба. Душата му, особено в неделя, го тегли към гробищата, където почива любимата му Ана, – сподели майката на Антон с Радка.

Тя беше добра жена и харесваше Радка. Веднъж между двете се състоя сериозен разговор.

– Радке, ти си добродушна и мила девойка. Боли ме като те гледам как страдаш. Два пъти повече ме боли за сина ми, като знам от какво страда и той.

Радка само въздъхна.

– Той все още обича Ана, – продължи майката на Антон. – Тя беше красиво и нежно създание. Всички я обичахме, но се случи беда. Тя катастрофира преди четири години, малко преди сватбата им с Антон. Може би не трябва да ти го казвам, но не мога повече да мълча. Той те уважава и те цени, но ….

Радка прекрасно разбираше всичко. „Ох, тази любов“, – помисли си тя.

Страшно е, когато се намираш  в центъра на огъня ѝ.

Тъжният младеж не беше дошъл на себе си от сполетялата го мъка, но Радка реши търпеливо да го чака дотогава, докато душата му се успокои.

Живял някога един майстор. Той правел красиви икони и иконостаси, като ги украсявал със злато и сребро. Славата му на майстор се разнесла по цялата страна

Богатите хора били склонни да купуват от него. Така този майстор живял в благоденствие.

Дошла един ден смъртта при него. Застанала душата му пред Господа, цялата трепереща.

Завел го Господ до края на една пропаст и го накарал да погледне в нея. На дъното ѝ лежали неговите икони и иконостаси, които той бе направил през живота си.

– Господи, – казал майсторът, – нима неугодни са били работите ми, които толкова внимателно и с любов съм правел?

Господ му отвърнал:

– Дадох ти голям талант. Но не златни икони и иконостаси да правиш с него. От теб очаквах милосърдие и любов. Но това ти не даде нито на Мен, нито на хората.

Не позволявай, Боже да загубя вярата си и да се усъмня в светостта Ти.

Нека гордостта да не възтържествува и да не бъда сама сред хората.

Не допускай да преживея децата си и от мъка разума си да загубя.

Не давай на греховете си да служа и да ги повтарям отново, както преди.

Не позволявай сърцето ми да се вкорави и приятелството ми да се измерва с това, което притежавам.

Не разрешавай в мъки да умра, непокаяна да бъда преди края.

„Чуй вопъла ми, Господи! Дай ми капчица любов и смирение!

За всичко, което съм и имам Ти благодаря. Води ме по пътя на спасението!“

В един малък град живееше Стоил. Ти беше вече на 16 години. Още от детството му в семейството му бе неспокойно. Баща му и майка му отдавна се бяха разделили. Дядо му бе починал. За последните три години Стоил трябваше да смени трина втори бащи.

Майка му вечно беше изнервена. Губеше се от сутрин до вечер на работа. От нея Стоил не бе чул нито една добра дума. Имаше само един човек, които истински го обичаше. Това бе неговата мила и добра баба.

Той почти всеки ден разговаряше с нея преди да заспи. Малко бяха дните, когато това не ставаше. Те нямаха тайни помежду си. Баба и внук бяха като едно.

Първата любов, синини, загуба, всяко малко нещо бе известно на баба му. А тя ревностно пазеше неговите тайни, беше същинска Швейцарска банка, която пази в тайна влоговете на клиентите.

Майка му често завиждаше:

– Пак ли интимничите с баба си? Ти се разбираш повече с нея, отколкото с мен.

Така бяха изминали 16 години….

Стоил излезе на двора да разходи кучето. Седна на пейката и забеляза, че до него седи възрастна жена с куфар. Той нямаше да ѝ обърне внимание, но жената много внимателно го разглеждаше.

„Какво се е вторачила тази бабичка в мен, – помисли си Стоил“.

Той се почувства неудобно, под изследващия го поглед на възрастната жена и попита:

– Бабичко, искате ли нещо?

Тя не отговори нищо, а позвъня на мобилния си телефон.

Изведнъж иззвъня и телефона на Стоил, беше неговата мила баба.

– Здравей Стоиле, здравей мой мъничък.

Младежът бе шокиран. Той се взря в непознатите очи, махна телефона от ухото си и извика:

– Бабо!

След това се хвърли на врата на възрастната жена, която седеше на пейката. и потъна в прегръдката ѝ

До този ден той нито веднъж не бе виждал любимата си баба. През всичките тези години тя бе някъде в друга страна, изкарваше пари с които помагаше на майка му, но всяка вечер, тя звънеше на внука си, за да научи как е минал денят му …

Мъжете и жените дават любовта, от която те самите имат нужда.

Мъжете се нуждаят от любов, в която е налице доверие, одобрение и признание.

Жените имат нужда от любов, която е грижовна, изпълнена с разбиране и уважение.

Любовта може да продължи дълго, ако осъзнаем, че сме различни и даваме това, което на другия е нужно.