Има мъчителни моменти в живота на всеки индивид.  Но понякога на човек му става толкова тежко, че той не може да устои на предизвикателствата и се срива.

Трейси бе хоспитализирана с тумор в мозъка, който едва не я уби. Когато я докараха в болницата състоянието ѝ бе много тежко.

Лекарите успяха да отделят опасното образование, но по време на операцията възникнаха усложнения, които доведоха до реанимацията, а после и до последвалата я интензивна терапия.

Когато основната заплаха бе премахната, възникна друг сериозен проблем.

– Аз съм сама, а и тази мъчителна болка, – каза си Трейси след всичко, което бе претърпяла, –  няма надежда да оздравея.

Така Трейси вместо да се раздели окончателно със заболяването си, се превърна в пациент, готвещ се да умира. Човек, който нямаше за какво да живее. Тя се бе предала и нищо интересно, не очакваше в живота си.

Но един ден в стаята ѝ влезе неочаквано четириногата Даря. Куче с добри очи, излъчващи нежност  и подкрепа. То имаше опашка въртяща се от радост, като вентилатор.

Даря не бе нахална. Тя погледна пациентката на кревата и сякаш с поглед я попита:

„Мога ли да дойда при теб на кревата?“

А след като Трейси ѝ разреши вдигна муцунката си към нея и последва въпрос изразен със съчувствие в очите:

„Как си?“

Точно от това се нуждаеше Трейси. Като че ли тя намери някой, който да вярва в нейното оздравяване и искрено да го желае.

Кучето остана при жената. Скоро тя сподели с хората, които я обслужваха в болницата:

– Сега вече си лягам да спя щастлива.

Нещата за Трейси започнаха да се нареждат безпроблемно. Малкото куче успя това, което лекарите се мъчеха да направят от няколко седмици. То изцели душата ѝ. Само Даря инстинктивно разбра от какво се нуждае тази жена.

След няколко дни Трейси започна да отменя един след друг курсове на терапия. Тя не се нуждаеше повече от лечение и скоро бе изписана от болницата.

Даря направи малко чудо. Буквално спаси от ръцете на безнадежността своята нова стопанка.

Хората се делят на два вида. Тези, които са склонни постоянно да пренасят делата си за утре и тези, които пренасят почивката си за утре.

И знаете ли, негативните последствия настигат и едните и другите.

Тези, които прехвърлят работата си за утре, един ден ще се изправят пред необходимостта да я изпълнят. В авариен режим, в нервно състояние, на границите на възможното.

А тези които отлагат почивката си за по-късно, в най-добрия случай ще се изправят пред неспособността си да си починат. Те ще престанат да се виждат извън своите притеснения и отговорности.

Енергията, която използваме за трудовите си подвизи, трябва от някъде да я зареждаме.

Времето за почивка трябва да се планира. Така, както планираме посещение при лекар, отиване до данъчното или среща с бизнес партньори. Защото ако не планираме почивката си, голяма е вероятността, да не остане време за нея.

Мисля си, че колкото по-малко човек планира  да си почине, толкова по-често ще посещава лекаря си.

10-минутната разходка е ефективно средство за борба с „епидемията на бездействието“. Новите насоки предписват ежедневни физически упражнения за по-възрастните хора.

Според констатациите на лекарите около 45% от хората са неактивни до толкова много, че не могат да се справят с 10-минутна разходка.

Повече от 6,3 милиона възрастни на възраст между 40 и 60 години не могат да преодолеят 10 минутна разходка на ден.

Това е тревожно, защото физическото бездействие е една от шестте причини за преждевременна смърт в Обединеното кралство и САЩ.

Ходенето е дейност, която е достъпна и приемлива. тя дава възможност да се поддържа физическата активност у възрастните.

Бързото ходене има много предимства, включително подобряване на формата, улесняване на ежедневната физическа активност, подобряване на настроението и качеството на живот, по-здравословно тегло и 15% намаляване на риска от ранна смърт.

Естер Чу е американска лекарка с азиатски произход. Тя работи в „Бърза помощ“ повече от 10 години. Няколко пъти в годината среща отказ от пациенти да ги обслужи поради расови предразсъдъци.

Чу работи в Орегон. Тя казва, че в щата има много бели националисти, кито не искат да приемат помощ от азиатска лекарка.

Обичайните разговори преминават по следния начин.

– Разбирам гледната ви точка, но аз съм учила в елитни институции и съм практикувала много години.

– Не, по-добре е да си вървя или да отида при друг лекар.

– Вие можете да се откажете от моята помощ, но аз си оставам квалифициран специалист за вас. Имате алтернатива, да ви обслужи стажант.

– Добре, нека е стажанта, той поне е бял.

Чу много пъти е преживявала периоди на неверие, срам и гняв и въпреки всичко тя „проявява състрадание и продължава да работи“.

Това не е единственият случай. Пациентските предразсъдъци към лекарите са толкова разпространени, че много медицински специалисти ги смятат като част от всекидневната си работа.

От психологическа, духовна и медицинска гледна точка, най-важната човешка потребност е нуждата от надежда.

Известният кардиолог д-р Уилсън Макнеър в автобиографичния си роман „Пътят на лекаря“, е заявил: „Често с другите лекарства използвам надеждата, тя може да изцели почти всички болести“.

Доктор Волф Харолд, професор по медицина в Медицинския колеж на университета Корнел и доцент по психология, казал: „Надеждата, както вярата и осъзнаването смисълът на живота, има лечебни свойства. Това не е просто твърдение или убеждение, това е заключение, подкрепено от внимателно планирани научни експерименти“.

Когато умира надеждата, обзема ни отчаяние. Тя е жизнено необходима. както психологически, така и биологически.

У хората трябва да има надежда и тя идва само от Христос. Когато ние се обръщаме към Него, Той ни дава надеждата за вечен живот.