Евелина и Станислава спяха заедно в едно огромно легло. Когато легнеха в него направо се изгубваха под завивките.

Тази вечер двете момичета бяха много шумни и весели. Тичаха, подскачаха, бяха неукротими.

Когато ги сложиха да спят, те продължаваха да бъбрят и да се смеят.

Баща им се ядоса много. Влезе в стаята при тях и кресна:

– Млъквайте и заспивайте веднага. Като квачки сте, когато снасят яйца. Дигате шум чак до небето.

– Но тя продължава да говори, – запротестира Евелина.

Станислава за да се защити бързо отговори:

– Това е, защото тя продължава да ме слуша.

Така си е, ако не те слушат, ще продължиш ли да говориш?!

Когато копнеем да чуем Бог, покорството ни помага да се фокусираме върху Него.

Успокояваме мислите си и се вслушваме, но само след като започнем да се молим и четем Писанието.

Чрез молитва и Словото можем да спрем и да обърнем внимание на Бога.

Бъдете сигурни, че тогава Той ще ви говори.

Бог може да ни каже толкова много неща чрез молитва, Слово, обстоятелства и общение с другите.

Помолете Го:

– Господи, продължавай да ми говориш, докато се науча да слушам и да Ти отговарям подобаващо.

Те бяха приятелки, но относно някои въпроси сериозно се разминаваха мненията им. Така стана и днес, когато се събраха и разговаряха.

Вероника погледна присмехулно Радка и каза:

– Божието Слово не е магическа пръчица.

– Да, но То има сила, която си прилага от Светия Дух и променя ума, емоциите и волята ти, – възрази Радка.

Вероника се почеса по носа и добави:

– Като каза воля се сещам … Имаш ли воля да останеш известно време на диета? А как се преборваш с лош навик? Да не говорим за дисциплинирането. За всичко това ти е необходим характер.

– Виж, – усмихна се Радка, – докато не почнах, не само да чета, но и да изучавам Божието Слово всеки ден, не можех да си наложа волята, за да ставам рано сутрин за молитва.

– Ах, – плесна с ръце Вероника, – това е твоята „победа над одеялото и топлото легло“.

– Чрез Словото Си Бог ми даде воля и сега мога да правя това, което преди се насилвах, но не ставаше, – уточни Радка.

– И защо трябва да ограничавам живота си с така нареченото Божие Слово? – присви присмехулно очи Вероника.

– Имала ли си понякога чувство, че нещо ти липсва и има нещо повече от това, което живееш? – попита Радка. – Просто не реализираш потенциала си.

– И за това ми е нужно Божието Слово? – повдигна вежди Вероника.

– Да! – възкликна Радка. – Отвори сърцето си и ума си за Божието слово и поискай То да ти даде допълнението в живота, от което наистина се нуждаеш.

– Е, щом казваш, – въздъхна дълбоко Вероника. – Може пък да опитам.

– Няма да съжаляваш, – насърчи я Радка.

Станко и Веска бяха женени от две години. През нощта, с бебе в отсрещната стая, те се опитваха да се наслаждават един на друг, но вместо това имаше само силна болка. Тя постепенно намаляваше през следващите няколко часа, преминавайки през вълни от гримаси и сълзи.

Това бяха първите мъчителни дни, но те се превърнаха в двегодишна интимна суша. Това бе като болест, която се промъкна в леглото им и надвисна над брака им като нощна сянка.

Това, което ги сближаваше, сякаш се бе изпарило и те се отдалечаваха един от друг.

Минаваше седмица, две и те отново опитваха, но ситуацията не се променяше. Скоро след това спряха изобщо да опитват.

Спореха и не успяваха да се помирят, а тези сблъсъци ги правеха физически и емоционално травмирани.

Една нощ Станко застана на колене и започна да излива болката на сърцето си:

– Господи, не така си представях брака. Мръсни съдове, памперси, пране, готвене, … всички тези задължения се натрупваха и ни отдалечаваха един от друг. Опитите да се свържа отново с нея бяха отхвърляни …. Не разбирам защо става така….

Изведнъж Бог му отвори очите и Станко осъзна:

– Това е начинът, по който Ти се чувства спрямо мен. Всяка сутрин Ти искаше да се свържеш с мен, но аз бях прекалено зает. Всяка вечер преди лягане, вместо да прекарам време с Теб, аз го пропилявах, отдавайки се на самосъжаление. …. Мога да си представя болката и разбитото Ти сърце, когато многократно отхвърлях Твоите най-интимни покани. …. През цялото това време държах на моите права като съпруг, мислейки че става въпрос само за подсилването на брака ни.

Станко плачеше и тихо мълвеше:

– Осъзнавам, че ако искам да премина през всичко това, трябва да се променя. Нужно е да обичам Веска безусловно. И когато се почувствам най-малко обичан, тогава трябва много повече да обичам жена си.

Зрелостта у Станко не дойде просто така, тя се изграждаше преминавайки през болката, саможертвата и подчинението.

Той все още не може да обича жена си, както Исус църквата, но Бог им показа милост ,възстанови брака им и заздрави връзката им.

Каква нощ! Марин се въртеше неспокойно в леглото си.

Сънуваше кошмар, ……потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в някаква непрогледна яма.

Марин се напрегна в съня си … и изплува от дъното в реалността.

След като се събуди, чувстваше се гадно и му бе все още страшно от преживяното.

Целият бе в пот. Сърцето му биеше лудо, а кошмарът все още бе пред очите му.

– Все пак съм жив, – въздъхна дълбоко Марин.

Изведнъж усети лек полъх . Чу тих и нежен глас:

– Краят наближава. Стани, ти, който спиш. И възкръсни от мъртвите и ще те осветли Христос.

Марин се изненада и падна на колене.

Опитът от съня, който потопи нашият герой в смъртта, разруши илюзията му за сладостта на греха. Разкри му кое е черно и кое бяло.

Ние не само трябва да се събудим, но и по призива на Бога да се откъснем от страстите и покварата, които ни измъчват, за да получим вечен живот.

Христос ни дава тласък за да се пробуди душата ни. Какво чакаме още?!

Климент бе прикован към леглото. Грипен вирус внезапно нападна тялото му.

Гърлото му се възпали. Измъчваше го кашлица. Болеше го навсякъде, дори и лека треска се появи.

– Това е най-лошата болка, която човек изобщо може да изпита, – казваше той на съпругата си Катя.

Какво можеше да у каже тя? Та нали е родила три деца.

„Какво знае той изобщо за болката!?“ – мислеше си тя.

Страдащия стенеше:

– Скоро ще умра.

– Глупости, – махна с ръка Катя, – високата температура те кара да говориш небивалици.

– Не, наистина е така, – оплакваше се Климент. – Никой в целия свят не е страдал толкова, колкото аз сега! Горко ми!

Бурна кашлица прекъсна мрънкането му.

Катя нежно разтриваше челото му с хладна кърпа, за да облекчи треската му.

– Помощ! – отчаяно крещеше Климент. – Умирам.

Катя въздъхна отегчено. Пусна мократа кърпа на лицето му и напусна стаята.

А Климент завика още по силно след нея:

– Къде отиваш? Ела да видиш колко ме боли!.

Скоро Климент се възстанови от грипа.

Тогава започна да разсъждава на глас и да се утешава:

– Ох, колко близко бях до смъртта, но …..