Posts Tagged ‘къща’

Следите на Бога

сряда, януари 20th, 2021

През зимата Тони дойде на гости на баба си и дядо си. Старците много му се зарадваха.

Вечерта Тони сподели с баба си:

– Аз зная къде живее Бог.

– Къде? – изумена го попита баба му.

– Той живее в гората близо до вашата къща, – каза възторжено Тони.

– От къде знаеш това? – намеси се и дядо му, който бе чул отговора на внука си.

– Веднъж, когато се разхождахме в гората, мама ми каза ….. – и Тони замлъкна нерешително.

– Какво ти каза? – подкани го баба му, чакайки с нетърпение да разбере.

– Тя ми каза, че ние не можем да видим Бога, но можем гледаме това, което е направил, – отговори Тони.

– Правилно ти е казала, – съгласи се дядо му.

– Мама още каза, – продължи Тони, – че животните, дърветата и реката са следите на Бога. Той е край вашата къща, защото тук е много красиво.

Дядото и баба се спогледаха и се усмихнаха.

– Умник е нашият внук, – прегърна го баба му. – Още е малък, а такива хубави неща е научил.

„Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките, Земята е пълна с Твоите творения“.

Създателят със всичко около нас ни говори за Своето ненадминато майсторство. Неговите дела в природата провъзгласяват присъствието Му и ни подбуждат да Го хвалим.

Нека приемем всичко това с удивление днес и да Го величаем за това!

Плевелите в живота

неделя, юли 19th, 2020

Храстите от чимшир бяха спретнато подстригани. Плевелите между тя изчезнаха набързо. Пълзящият бръшлян, който заплашваше да ги задуши, бе изтръгнат. Свеж слой слама покриваше земята.

Манол радостно отърка ръцете си и полепнала пръст падна. Огледа синовете си и извика към тях:

– Хубава работа свършихме. Сега Данчо да вземе количката и двамата нахвърляйте малко пръст от тая, дето е зад къщата. Нея добре съм я наторил. А после нахвърляйте малко от нея около дръвчетата и храстите.

– Татко, докога ще скубем плевели? – попита Калоян. – Нали ги скубахме, а те пак поникнаха.

– Някои от тях, – започна да обяснява бащата, – имат дълбоки и дебели корени, чрез които се възстановяват.

– Ех, де да можехме изцяло да ги изтръгнем, – тежко въздъхна Данчо.

– Нашето плевене забавя растежа им до известно време, – поясни Манол. – Докато не ги изкореним, резултата ще е същия. А за това е нужно много на дълбоко да се копае.

Двете момчета гледаха тъжно към почистените от плевели растения.

– Тогава какъв смисъл има да ги плевим? – попита отчаяно Данчо.

– Това се случва и с нас, – добави Манол, без да отговори на сина си.

Момчетата го погледнаха изненадано и в един глас извикаха:

– Как се случва?

– Когато не успяваме редовно да признаем греховете си пред Бог, те се разпространяват и придобивайки сила.

– Е, какво толкова правим? – реагира нервно Калоян. – Не сме убили, не сме откраднали, ….

– Малките неща като нетърпение, завист, одумване, мърморене и много други обхващат нашата градина на живота и ни задушават. Трябва да се справим с греха, преди да е станало късно.

– И как можем да направим това? – попита Данчо.

– Първо, – Манол вдигна показалеца си нагоре, – трябва да го признаете. И това става след като го разпознаете. Нали помните стиха: “ „Ако изповядаме греховете си, той е верен и справедлив и ще ни прости греховете ни и ще ни очисти от всяка неправда“.

Момчетата гледаха баща си със зяпнала уста и не смееха да помръднат, да не би да пропуснат нещо от казаното.

– Второ, – продължи Манол, – трябва да се покаем от греха. А това означава, че не трябва да го повтаряме.

– А ако не можем? – попита настръхнал Калоян.

– Тогава искаме Бог да ни помогне. Молим Го да ни даде сили да го преодолеем и да не го повтаряме вече. Плевенето на нашата духовна градина ще доведе до живота, който Исус ни обеща.

Данчо и Калоян въздъхнаха облекчено. Те разбраха, че докато бъдат с Бога, Той няма да ги остави.

Докторът по-добре знае

понеделник, март 9th, 2020

Васил Петров дълго се залежа. Болестта му се оказа по-тежка, от колкото се очакваше. Май дните му вече бяха преброени.

Жена му изпълнена със страх за здравето на мъжа си, често си намираше повод и влизаше в стаята да провери дали изобщо диша.

Тя постоянно сновеше из цялата къща и не можеше да се спре.

Накрая реши:

– Ще ида до нашият лекар. Така повече не може, ще ми се пръсне сърцето.

Мария за двадесет минути се дотътри до лечебницата и припряно заудря по вратата.

– Какво става? – недоволен глас изръмжа отвътре.

Мария плахо бутна вратата и влезе с наведена глава.

– Докторе, ела да видиш Васил …

– К’во му е? – смръщи вежди докторът.

– Все така лежи, но се страхувам, че бере вече душа …

– Добре, – махна с ръка лекарят, – ще дойда да го видя.

След като Мария си тръгна докторът изпъшка:

– Стари хора, какво да ги правиш? Страхуват се, треперят! Един ден повече или два по-малко няма никакво значение. Те са си изживели живота, но още им се живее.

След това той удари масата пред себе си с ръка и излезе.

На портата Мария го посрещна още по-объркана. Докторът имаше чувството, че от притеснение тънките ѝ крачета ще се пречупят и тя ще се свлече пред него, но слава Богу размина се.

Повече от половин час лекарят почукваше и се вслушаше в пациента. Напипа пулса и поклати глава. Притисна ухо към гърдите му. Обърна го по корем, после настрани, а след това и по гръб.

Повдигна му крака, отвори очи му. Погледна в устата му и накрая произнесе уверено и категорично:

– Бабо Маро, трябва да ти съобщя нещо много печално. Съпругът ти е мъртъв от два дни.

Васил ужасен повдигна глава и уплашено изстена:

– Не, любима моя, аз все още съм жив.

Мария пристъпи енергично към болния, удари го с юмрук по челото и гневно изкрещя:

– Млъкни! Докторът по-добре знае, дали си жив или мъртъв!

Крепостите

неделя, януари 19th, 2020

images1Домът се намираше на самият връх на възвишението. Беше на три ката. Целият бе от камък.

Изгладени естествени дъбови дървета на два пояса го опасваха. Те  бяха като допълнителен екстериор към сградата.

Покривът бе от от едри каменни плочи, които образуваха солидна стряха.

Домакинът бе поканил в дома си само видни хора. Самият той изпитваше неприязън към простолюдието.

Когато минеше край някой по-беден човек или жена с много деца, които подсмърчаха или плачеха, обръщаше глава на другата страна.

Той не бе от тях. Нямаше нищо общо помежду им. Изпитваше чувство на превъзходство над тази тълпа.

Той беше много повече от тази многолюдна паплач, няколко степени над тях.

Придружаващите го оглеждаха къщата и цъкаха с език. Един от тях шеговито каза:

– Продане, ти си издигнал истинска крепост. Само не знам от кого ще те пази тя ….

– От кого ли? – Домакинът смръщи вежди и кимна с глава към селото. – Богатството предизвиква завист, а тя лесно може да се превърне в злоба, която търси всякакъв повод да раздуха и най-малката искра, за да предизвика пожар.

Попиталия само поклати глава и си помисли:

„Виж ти какво ставало в мирните дни, когато не ни заплашват войни или природни катаклизми?!

Всеки позабогатял и придобил власт е започнал да мисли само за себе си. Кой знае колко такива крепости са издигнати и ще продължават да се издигат?“

По-добре от всякога

сряда, януари 8th, 2020

unnamedКатедралата Нотр Дам в Париж беше впечатляваща сграда. Архитектурата ѝ пленяваше от пръв поглед. Нейните витражи и красиви ѝ елементи оформящи вътрешността на зданието,  спираха дъха на всеки.

Много векове тя се извисяваше над Париж, но се нуждаеше от обновяване и ремонт. За съжаление той започна едва след възникналия опустошителен пожар, който нанесе много щети на старото здание.

Хората, които обичаха тази осем вековна забележителност, жертваха милиони долара, за да я възстановят.

На каменната структура трябваше да се поставят допълнителни бетонни и метални колони, които да поддържат цялата конструкция. Повреденият интериор и неговите ценни артефакти трябваше да бъдат ремонтирани.

Усилията си заслужаваха, защото за мнозина тази древна катедрала стоеше като символ на надеждата.

Това, което е вярно за сградите, е вярно и за нас. Телата ни, както тази стара църква, в крайна сметка изглеждат доста износени след определен период от време.

Но има добра новина за всеки от нас. Докато губим физическата си жизненост и младост, нашата духовна същност непрекъснато се подновява и расте.

И как можем да постигнем това?

Облягайки се на Светия Дух, Той ни изпълва и преобразява. Нашата духовна нужда от растеж никога не спира, независимо от това, как изглеждат нашите „къщи“.

„Затова ние не се обезсърчаваме, но ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се подновява“.