За всекиго по нещо

Сутринта беше мъглява. Доскоро беше валяло и всичко изглеждаше сивкаво и мрачно.

Надя погледна през прозореца, въздъхна дълбоко, тръсна глава и заяви:

– Щом дъждът е спрял има надежда. Веско, Мая, къде сте? Хайде обличаме се и ще излезем на разходка.

Чу се топуркане на детски крачета. Изведнъж зад вратата надникнаха два чифта очи, последвани от широка и радостна усмивка, грейнала на лицата на момче и момиче.

– Разходка ли? – каза момичето – Най-после …

– А как е времето? Спря ли поне да вали? – каза съвсем сериозно момчето.

Мая сръчка брат си и сърдито му каза:

– Времето, времето, ти все от времето се интересуваш. Не искам повече да съм затворена в къщи. Дори и сняг да е навалял пак ще излезем, нали, мамо?

– Обличайте се бързо, – усмихна се майка им.  – Излизаме на разходка.

Децата не чакаха повторна покана, втурнаха се към вратата, а след тях се чу смях, тропане на чекмеджета, скърцане на врати.

След десетина минути, двамата бяха готови и чакаха майка си на вратата.

След дъжда всичко беше мокро и сиво, но малко след това облаците се разпръснаха и слънцето се усмихна лъчезарно.

– Вижте, – посочи с ръка Мая към една паяжина, която бе изпъстрена с капчици вода. – Блестят като диаманти.

– Наистина, сякаш е покрита със скъпоценни камъни, – възкликна развълнувано Веско. – Истинска красота.

– Това ме подсеща за диамантената сватба, която празнуваха скоро баба ви и дядо ви, – каза Надя.

– Какво е това диамантена сватба? – попита Мая.

– Това означава, че цели шейсет години са живели заедно, – поясни Веско.

– И не са се карали? Не са се сърдили? ….. – полюбопитства Мая.

– Живота им не е бил лесен, – каза Надя, – но тъй като са го посветили на Бога, това коренно ги е променило и те са имали много благодат. Тя е достатъчна, когато чувстваме, че живота ни е мрачен и обременен.  Защото Божията сила в немощ се показа съвършена.

– Бог прави всичко правилни и красиво, – каза тихо Веско.

– Господи, дай ни да виждаме тази красота, – възкликна Мая.

Надя прегърна децата си и тримата шумно се разсмяха.

Какъв ден! Соня ликуваше. Днес тя имаше рожден ден, а поздравленията по телефона и електронната ѝ поща не секваха.

Приятели, познати, роднини изсипваха пожелания и напътствия непрекъснато, това бе истински рог на изобилието.

Но най-много я изненада приятелката ѝ Веси. Когато Соня отвори вратата, Веси не каза нищо, само я прегърна, а след това ѝ подаде букет цветя.

Соня бързо постави букета във ваза с вода, а след това покани приятелката си и я почерпи. Веси беше няма по рождение, но очите ѝ искряха радостно. Те бяха изпълнени с много нежност и любов. Говореха искрено, с неподправена чистота. За това за Соня тези цветя бяха нещо много ценно и скъпо.

След като Веси си замина Соня се улови, че когато минеше край букета се наслаждаваше на цветовете му. Те бяха в различни нюанси на оранжево. Зеленият фон още повече подчертаваше тази слънчева красота.

В букета имаше три пъпки на лилии. Соня нямаше търпение да види как те се разтварят.

– Сигурно ефектът ще е невероятен, когато разцъфтят, – каза си тя.

Времето беше студено и чакането ѝ да се отворят пъпките на лилиите, стана непоносимо дълго за нея.

Едва на петия ден един от цветовете разтвори листенца, Соня сама се убеди, че чакането си е заслужавало.

– А бях вече изгубила надежда, – каза си тя, – но сега букетът стана още по-красив.

Соня се наслаждаваше на тази красота и се замисли:

„Колко често губим търпение, когато искаме Бог да отговори веднага  на нашите очаквания. Ако лилиите бяха разцъфнали още, когато Веси ми подари букета, нямаше да оценя по същия начин тяхната красота“.

Тези разтворили листенца цветя бяха особено ценни за Соня, защото тя очакваше да види невероятната им красота.

Така и Бог чака подходящ момент, когато Неговите благословения ще бъдат приети с благодарни сърца.