Жалко бе да гледаш този съд. Той бе толкова красив, но пукнат. Малко момиче със сълзи на очи го бе донесло в грънчарската работилница и с болка бе едва промълвило:
– Можете ли да направите нещо за него.
Грънчарят взе съда, огледа го, погали грозната пукнатина и обеща:
– Не плачи, ще стане дори по-добър.
Момичето едва-едва се усмихна, но повярва на майсторът и си тръгна.
Грънчарят постави съда на рафта, а на другия ден се зае с него. Взе го и го дочупи окончателно. Праха овлажни с вода. Получи се глинена маса. Той дълго се труди над нея, като я мачкаше и преобръщаше с ръце не веднъж. Глината стана мека и податлива при опипване.
Накрая удовлетворен въздъхна и я постави на грънчарското колело.
Под ръцете на майсторът започна да се оформя прекрасен съд, в който нямаше никаква пукнатина или грапавина.
– Все още си слаб, – каза си грънчарят, – а и цветът ти е някак скучен и сив.
Майсторът постави съда в разгорещената пещ, като непрекъснато го държеше под око, контролирайки топлината, която го облъхваше.
Когато вече реши, че е достатъчно, грънчарят извади съда от пещта.
Пламтящият огън бе придал на съда невероятна красота.
Ти и аз сме малки глинени съдове в ръцете на Господа, Чиято трансформиращата сила ни е предназначила за слава.
