За всекиго по нещо

Река Чуя, най-големият приток на река Катун, може без съмнение да се нарече една от основните красоти на Алтай.

Ежегодно на реката има различни състезания по воден туризъм.

От 1978 г. се провеждат общосъюзни състезания, а през 1989 г. се провеждат първите международни състезания на Чуя-рали, на които присъстват много отбори от близки и далечни страни.

Първите победители в състезанието станал „отборът на Горкий“.

Състезанията на „Чуя-рали“ се провеждат в няколко дисциплини – слалом, паралелен спринт, гонки.

Мат Бърджис, който живее във Виктория, Австралия, нарича себе си „фотограф на океана“, защото обича да улавя величествената красота на водната стихия.

Мъжът снимащ океана, се стреми да предаде разнообразни настроения, но най- много му харесва красивата комбинация на вода и светлина, която може да се забележи рано сутрин.

Мат снима океана вече шест години. Той е натрупал доста невероятни снимки. Сам признава, че няма по-добър начин за него от това да започне деня със снимане.

Колата взе да пълзи нагоре. Горският път бе доста стръмен. Под вековните дървета се тъмнееха сенки. Надвисналите иглолистни клони разреждаха светлината.

Когато колата изкачи стръмнината и тръгна по билото, Катя възкликна:

– Какво е това?

– Изглежда тук е имало пожар, – каза Теодор.

– Как са почернели дърветата само, – с болка се обади Герасим. – Целите са овъглени, умъртвени, загубили предишната си красота.

– Ето това правим ние хората, – въздъхна дълбоко Вълко. – Умишлено или небрежно, но пожарите не стихват в нашите гори.

– Непоносима гледка е една обгоряла гора, – сбърчи нос Катя.- Гледате с мъртвите си очи и сякаш пита: „Защо ме овъгли?“

– То тук пак навреме успяхме да загасим пожара, – каза Вълко, – но на много места пламъци и пушеци се вият дни и нощи.

– Заедно с дърветата и растенията в гората гинат птици, животни, мравки и множество насекоми, – констатира Герасим.

– Казват, че тези пожари подсилвали токсичните валежи, – уточни Теодор.

– Как няма да ги подсилват, – ядоса се Вълко, – нали така горим кислорода, който дишаме, изпълваме атмосферата с въглероден окис. Какво да говорим повече, с една дума се самоунищожаваме.

Малко по-долу от върха Вълко паркира колата до хижата и групата смело закрачи нагоре. След половин час бяха вече на върха. Щом стъпиха на него седнаха да си починат..

Въздухът беше чист. Залязващото слънце багреше зъберите на планината отсреща.

– Каква красота! – възкликна Герасим.

– Виж, – засмя се Катя, – как се преливат планините. Същинска симфония.

След първите възторжени възклицания малката група замълча. Всекиму по своему възприемаше тази затрогваща хубост.

Герасим извади кавала и тихо занарежда мотива на една доста позната народна песен, която бе запяло сърцето му. Теодор нагласи гуслата и подсили силно докосващите звуци.

Катя обгърна с поглед планината и зареди като бисери думите на самата песен. Гласът ѝ се извисяваше високо, пречупваше се и политаше над върхарите.

Вълко не остана назад и се включи към песента, той успя майсторски да улови втория ѝ глас.

Когато свършиха песента, всички тръпнеха. Сякаш планината ги бе споила в едно, омагьосала ги със своето очарование. А песента още дълго отекваше в сърцата им ….

Повечето от училищата не могат да се похвалят с оригинален дизайн. Техните еднотипни стени са доста скучни и неинтересни за учениците.

Едно училище в Париж за цял месец се е превърнало в празник на изкуството и творчеството.

Майстори на графита били поканени на организиран фестивал и получили пълна свобода на действие. Тяхното въображение, щедро се изляло върху стените, подовете и таваните на сградата.

Освен това, известно време училището било открито за широк кръг публика. Така всеки желаещ е могъл да се наслади на прекрасните шедьоври на съвременното изкуство.

За съжаление, стените на училището ще бъдат покрити за малко време с тези странни рисунки. Художниците били предупредени, че техните произведения скоро ще бъдат заличени, тъй като се предвиждал ремонт на училището.

Майсторите на графите не се обезкуражили от това и се отнесли към въпроса философски. Те извикали фотографи, за да запечатат тази красота.

Така любители на графитното изкуство, могат да се насладят за много по-дълго време на шедьоврите, които за много кратко време просъществували.

Моя позната  смяташе, че някои хора по природа умеят и обичат да се грижат за себе си, а на други това не е дадено.

Защо за толкова много жени е сложно да използват една част от силите си и да губят, макар и малко, време за поддържане на красотата си?

Има два начина, чрез които една жена възприема своето тяло.

Единият е, когато се идентифицира с него, вярвайки че „Аз- това е моето тяло“, а другият – отделяме се от него, считайки тялото си най-голямото свое ценно притежание.

В първия случай, виждайки себе си и тялото си, като едно, но не можем да го третираме като обект на внимание. Смятаме, че е трудно да се грижим за себе си.

Ако осъзнаем, че имаме тяло, независим орган, който има власт да удължи или да прекрати живота ни, ние се отнасяме към него с уважение, което заслужава.

Пролет. Ясен слънчев ден. Листата тепърва започват да се разпукват. Младата трева си пробива път към повърхността. Птичките прелитат и радостно чуруликат.

Двама души излязоха на улицата.

Единият дълбоко пое свежия пролетен въздух, щастливо се усмихна на яркия нов ден и одухотворен, тръгна към предстоящия живот.

Вторият човек не се въодушевяваше от пролетното оживяване на природата.

Изведнъж той видя на тревата изпражнения, оставени от четириноги приятели и техните безотговорни стопани. Мощна вълна от справедливо смущение нахлу в него.

Той негодуваше, сърцето му бясно биеше. Животът за него се оказа напълнен със всякакви мерзости.

Да, ние не сме съвършени, хората не винаги извършват достойни за възхищение постъпки. Природата не е в състояние да угоди на всички наши прищявки….

Но ние решаваме на какво да акцентираме вниманието си.

Мисля, че хора, които могат да видят красотата около себе си, са готови да я създават. Те могат да извършват добри дела и да допринасят за хармонията в света.