В компютърен магазин влиза старица и казва на продавача:
От вас си купих MOUSE PAD, а той не работи.
Продавачът се слиса:
– Не разбирам? Как така?
– Седмица лежи в плевнята и нито една мишка не е хванал.
Наблизо стоеше купувач, който видя объркването на продавача и реши да обясни на бабата:
– Този PAD не е за MICE CATCHING, а за това, че те с крака WIPE, преди с ENTER в помещението.
Кети Рик работи като счетоводител, но през последните 15 години в свободното си време се увлича от необичаен вид спорт – бягане по трупи, лежащи във вода.
Скоро във Уисконси на шампионат, който набира популярност Рик успяла да премине хлъзгащите се и въртящи трупи под краката си с главоломна скорост.
Обикновено спортисти по време на такова тежко бягане, не могат да дадат всичко от себе си на сто процента, защото всяка минута трябва да помнят за равновесието си. Въпреки това Кети се оказала толкова бърза, че пробягала разстоянието с максимална скорост.
Между другото, бягането по мокри трупи става популярно през 19 век, когато дървосекачите са пускали стволовете на дърветата по реката. Тогава се провокирали един друг, за да демонстрират своята ловкост.
Сутринта беше мъглява. Доскоро беше валяло и всичко изглеждаше сивкаво и мрачно.
Надя погледна през прозореца, въздъхна дълбоко, тръсна глава и заяви:
– Щом дъждът е спрял има надежда. Веско, Мая, къде сте? Хайде обличаме се и ще излезем на разходка.
Чу се топуркане на детски крачета. Изведнъж зад вратата надникнаха два чифта очи, последвани от широка и радостна усмивка, грейнала на лицата на момче и момиче.
– Разходка ли? – каза момичето – Най-после …
– А как е времето? Спря ли поне да вали? – каза съвсем сериозно момчето.
Мая сръчка брат си и сърдито му каза:
– Времето, времето, ти все от времето се интересуваш. Не искам повече да съм затворена в къщи. Дори и сняг да е навалял пак ще излезем, нали, мамо?
– Обличайте се бързо, – усмихна се майка им. – Излизаме на разходка.
Децата не чакаха повторна покана, втурнаха се към вратата, а след тях се чу смях, тропане на чекмеджета, скърцане на врати.
След десетина минути, двамата бяха готови и чакаха майка си на вратата.
След дъжда всичко беше мокро и сиво, но малко след това облаците се разпръснаха и слънцето се усмихна лъчезарно.
– Вижте, – посочи с ръка Мая към една паяжина, която бе изпъстрена с капчици вода. – Блестят като диаманти.
– Наистина, сякаш е покрита със скъпоценни камъни, – възкликна развълнувано Веско. – Истинска красота.
– Това ме подсеща за диамантената сватба, която празнуваха скоро баба ви и дядо ви, – каза Надя.
– Какво е това диамантена сватба? – попита Мая.
– Това означава, че цели шейсет години са живели заедно, – поясни Веско.
– И не са се карали? Не са се сърдили? ….. – полюбопитства Мая.
– Живота им не е бил лесен, – каза Надя, – но тъй като са го посветили на Бога, това коренно ги е променило и те са имали много благодат. Тя е достатъчна, когато чувстваме, че живота ни е мрачен и обременен. Защото Божията сила в немощ се показа съвършена.
– Бог прави всичко правилни и красиво, – каза тихо Веско.
– Господи, дай ни да виждаме тази красота, – възкликна Мая.
Надя прегърна децата си и тримата шумно се разсмяха.
Ахмад Прайга от Индонезия преди две години е попаднал в ужасна катастрофа. В резултат на това е загубил ръцете и краката си.
Въпреки това талантливият 19 годишен юноша, който обича да рисува, мечтае да стане художник.
Той иска да докаже, че уврежданията му няма да му попречат да се занимава с изкуство.
Държейки четката с уста, Ахмад рисува прекрасни картини.
Художникът е споделил, че творчеството го разкрепостява и му дава основание да живее по-нататък, изпълвайки всеки негов ден с нови цветове.
гора, Господарят дошъл в имението си и решил да обиколи с иконома си своите владения.
Изведнъж стигнали до пътечка, която водела до рекичка.
– Слушай, Вася, – казал господарят, – при следващото мое идване направи мост през рекичката или сложи обикновена дъска, поне да може да се минава без човек да си измокри краката.
След една година господарят пак дошъл. Отново обиколил имението си с иконома. Стигнали до рекичката, но там нямало мост. Господарят въздъхнал и без да каже нито дума, продължил нататък.
На следващият ден господарят тръгнал на лов и решил да мине през рекичката, защото от там била по-близо гората. За целта той си бе обул високи ботуши, но когато стигнал до рекичката, през нея имало мост.
Извикал иконома:
– Как така за една година тук не можа да поставиш и една дъска, а за една нощ цял мост си изградил?
– До сега нямаше толкова настойчива заповед, господарю!
Живеещите в Австралия паяци гладиатори, както и други паяци, плетат мрежи. Начинът им на лов с нея става по по различен начин от този на гладиаторите.
Те изграждат мрежа във вид на малък квадрат с много еластични нишки. А след това се оглеждат за насекомото жертва, като държат квадрата между двата предни крака.
Когато жертвата се окаже на подходящо място, паякът гладиатор ловко я хвърля върху жертвата си.
Лятото беше в разгара си. Ангел и Борис решиха да прекарат един месец на къмпинг до едно езеро. Речено сторено. Приготвиха багажа и на другия ден потеглиха.
Когато стигнаха близо до езерото, оставиха караваната близо до пътя, а няколко мили носеха лодката си, докато стигнаха езерото.
Плуваха цял ден и се наслаждаваха на красивата природа и чистия въздух.
Вечерта Ангел реши да отиде до караваната.
– Какво ще правиш там? – попита го Борис. – За тази нощ можем да останем и тук. Нали взехме с нас спалните чували.
– Там има осветление, – каза Ангел, – искам малко да почета.
Почти се бе стъмнило, когато Ангел тръгна. Скоро нищо не се виждаше.
Той се опита да запали кибрит, но той по-скоро му пречеше и той не можеше да се адаптира към светлината.
– Какво да правя? – попита Ангел.
Изведнъж му дойде чудесна идея и той я приложи на практика.
Събу си обувките и чорапите и започна да крачи предпазливо. Така усещаше земята под краката си и бе сигурен кога стъпва на пътеката.
Стъпка по стъпка бавно се придвижваше, като изучаваше терена. Когато усещаше листа под краката си, променяше посоката, докато усетеше земя.
Няколко часа му бяха нужни, за да стигне до караваната. Но поне стигна без проблеми. Търпението и упоритостта му бяха възнаградени.
Малко по-късно, когато вече седеше под лампата в караваната се замисли и откри паралел между Божието водителство и ходенето му в тъмното.
– Краката ми усещаха правилния път, – каза си Ангел, – по същия начин, когато сме се изгубили, можем да продължим напред, само ако връзката ни с Бога не е прекъсната.
Точно, когато сме несигурни и не знаем на къде да тръгнем, Бог ще ни показва правилния път.
Произведението За
всекиго по нещо
създадено от Янка Пендова
ползва Криейтив
Комънс
Признание-Некомерсиално-Без
производни
произведения 2.5
България договор.
За всекиго по нещо is proudly powered by
WordPress
Entries (RSS)
and Comments (RSS).